Брет Елис - Американски психар

– Хайде, ела! – почти приплаквам. – Хайде де.

– Не мога – отвръща тя. – Климатикът в канцеларията ми е развален, но не мога. Не че не искам, но не мога.

– О, хайде – сграбчвам я за раменете и я стисвам приятелски.

– Патрик, трябва да се върна в службата – стене тя, ала отказът ѝ е слаб, колеблив.

– Но там жегата ще те съсипе – предупреждавам я.

– Да, ама няма как.

– Хайде, хайде – опитвам друг начин, за да я примамя.

– Имам сребърен сервиз за чай и кафе "Дърджин Горъм" от четирийсета година, искам да ти го покажа.

– Не мога – смее се тя и си слага тъмните очила.

– Престани! – предупреждавам я.

– Слушай – отстъпчиво предлага тя. – да ти купя вместо това един шоколад, а?

– О, ужас! Знаеш ли колко мазнини, колко натрий има само в глазурата му? – преструвам се на уплашен.

– Престани де, ти няма от какво да се страхуваш.

– Не, ти престани. – Вървя една крачка пред нея, за да не усети агресивност от моя страна. – Чуй ме, ще пийнем у нас по едно, после ще идем в "Дорсия", за да се видя с Робърт, става ли? – Обръщам се с лице към нея и продължавам да вървя заднишком. – Моля те!

– Патрик, ти се молиш?

– Наистина страшно ми се иска да ти покажа сервиза за чай "Дърджин Горъм". Моля те. Дадох за него три хиляди и петстотин долара.

Тя спира, защото и аз спирам. Свежда глава и когато

отново я вдига, веждите и бузите ѝ са покрити със ситни капчици пот. Горещо ѝ е. Въздъхва и се усмихва на себе си. Поглежда часовника си.

– Е? – питам.

– Ако дойда... – започва тя.

– Дааа?

– Ако реша да дойда, трябва преди това да се обадя по телефона.

– Не, не позволявам – заявявам и махвам на едно такси.

– Ще се обадиш от апартамента ми.

– Патрик – опъва се тя. – Ето там има телефон.

– Да тръгваме. Таксито ни чака.

В колата, на път към Горен Уест Сайд, тя пак се самоукорява.

– Не трябваше да пия това вино.

– Пияна ли си?

– Не – отговаря тя и си прави вятър с програма за "Клетниците", оставена на задната седалка. Таксито е без климатична инсталация и въпреки че и двата прозореца са отворени, тя размахва програмата пред лицето си като ветрило. – Само съм... леко замаяна.

И двамата се смеем без причина, а тя се отпуска върху мен, но се сеща за нещо и се изправя.

– Нали имаш портиер долу? – пита ме подозрително.

– Да – усмихвам се, възбуден от това, че няма представа колко е близо до опасността.

Влизаме в апартамента ми. Тя веднага се отправя веднага към хола, оглежда, кима одобрително с глава и си мърмори.

– Браво, господин Бейтмън, много добре.

В това време заключвам вратата и се уверявам, че е здраво залостена. После отивам до бара и си наливам малко "Джей енд Би", докато тя гали с ръка стереоуредбата "Вурлицер" и я разглежда. Вече ръмжа наум и ръцете ми така се тресат от възбуда, че се отказвам от леда в уискито и отивам в хола, заставам зад Бетани, която е вдигнало очи към картината на Дейвид Оника, закачена над камината. Тя върти главата си насам-натам, оглежда картината, започва да се кикоти и ме поглежда учудено, после пак се обръща към картината, не спира да се смее. Не питам защо – просто в момента нищо друго не ме интересува. Глътвам уискито наведнъж и отивам до гардероба от бял дъб, в който държа чисто нов пистолет за забиване на пирони, купен миналата седмица от магазин за инструменти до службата ми на Уолстрийт. След като намъквам чифт черни кожени ръкавици, проверявам дали пистолетът е зареден.

– Патрик? – пита Бетани, все още заливаща се от смях.

– Да? – отвръщам и добавям: – Скъпа?

– Кой е закачил тази Оника?

– Харесва ли ти?

– Хубава е, но... – Тя спира за миг. – Почти съм сигурна, че е закачена надолу с главата.

– Какво?

– Кой е поставял картината на Оника?

– Аз – отговарям, все още с гръб към нея.

– Закачил си я с главата надолу – смее се тя.

– Амиии?

Стоя пред гардероба и стискам пистолета, за да свикне ръката ми с тежестта му.

– Направо не е за вярване – чуди се тя. – Откога виси така?

– Цяло хилядолетие – прошепвам, обръщам се и тръгвам към нея.

– Какво? – пита тя, все още загледана в картината.

– Какви, викам, курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол?

– Я повтори, какво каза?

Много бавно, като в забавен кадър, тя се извръща към мен.

Изчаквам да забележи пистолета за пирони и ръкавиците на ръцете ми и тогава ѝ изкрещявам в лицето:

– Какви курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол, а?

По инстинкт ли, от спомена ли, тя се втурва към изхода с писък. Но шардонето е приспало рефлексите ѝ, а уискито е изострило двойно повече моите. С един скок само се изпречвам на пътя ѝ и я зашеметявам с четири удара с пистолета по главата. Завличам я обратно в хола и я просвам на пода върху бял памучен чаршаф "Воалакутро". Разпервам ръцете ѝ встрани с обърнати нагоре длани върху дебела дъска и приковавам на нея с пирони по три пръста на всяка ръка. Това я връща в съзнание и тя започва да пищи. От спрей-флакон впръсквам сода каустик в устата, очите и ноздрите ѝ и хвърлям палто " Ралф Лоран" от камилска вълна върху лицето ѝ, това доняъде заглушава писъците. Продължавам да забивам с пистолета пирони в дланите ѝ, докато по тях не остане празно място, лишавайки я от всякаква възможност да се изправи. Налага се (за мое голямо разочарование) да сваля обувките ѝ, защото бясно рита с тях по пода и драска бялата повърхност на дъбовия паркет. През цялото това време ѝ крещя "мръсна кучко", но в този момент се навеждам и прошепвам в ухото ѝ: