Брет Елис - Американски психар

– Путко скапана.

В ужасна агония, след като махам палтото от лицето ѝ тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за пощада.

– Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...

Но болките отново надделяват – няма начин, те са не-поносими – и тя отново губи съзнание, започва да повръща и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които не съм приковал с пирони, и почти успявам с палеца на лявата ѝ ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата ѝ, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрната видеокамера "Сони", за да заснема всичко, което ще последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите ѝ с ножица. Когато стигам до гърдите ѝ, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.

Навеждам се над лицето ѝ и надвиквам писъците ѝ:

– Викай, викай, кучко проклета.

Отворил съм всички прозорци и вратата към терасата, а когато заставам над нея, устата ѝ се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.

– Викай де, викай, скъпа, не спирай... – насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето ѝ. – На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...

Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността ѝ, свалям ръкавиците си и разтварям устата и с голи ръце, с ножиците отрязвам езика ѝ и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата ѝ. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да пльосне на пода. От устата ѝ бликва кръв и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задави. След това я чукам в устата, изпразвам се вътре и измъквам члена си. Напръсквам я с още сода каустик.

По-късно, когато за малко идва в съзнание, нахлузвам мека шапка, подарък от гадже – състудентка в Харвард.

– Помниш ли я? – изкрещявам ѝ, наведен над нея. – Виж и това! – надавам победоносен вик и вадя пура. – Ха! Виждаш ли? Все още пуша пури. Ха! Виждаш ли? Пури!

Запалвам пурата със спокойни окървавени ръце, а лицето ѝ, бледо до посиняване, се гърчи от болка, вцепенените от ужас очи се затварят, после клепачите ѝ се повдигат леко, животът ѝ се е превърнал в кошмар.

– И още нещо – извиквам ѝ, като кръстосвам около нея. – Не позна и за "Гарик Андерсън"! Костюмът ми е "Армани '! "Джорджо Армани"! – надвесвам се със злобно изражение над нея и се изсмивам. – А ти мислеше, че е "Хенри Стюарт". Представи си само!

Удрям я силно през лицето и ѝ изсъсквам:

– Гадна кучка!

Пръски слюнка се сипят по лицето ѝ, но по него има вече толкова много сода каустик, че тя навярно изобщо не ги усеща.

Затова я поръсвам с още сода каустик и после се опитвам да я чукам втори път в устата, но не мога да се изпразня и спирам.

Четвъртък

На следващата вечер Крейг Макдърмот, Кортни и аз пътуваме с такси към "При Нел" и разговаряме водата "Евиан". Кортни, която е с палто "Армани" от норки, признава през смях, че използва "Евиан", за да си прави лед, което става повод за обсъждане на качествата на различните видове бутилирана вода, а по молба на Кортни всеки от нас се опитва да назове колкото може повече марки. Започва Кортни, като отчита всяка марка със свиване на пръст на ръката си.

– Значи имаме "Спаркал", "Перие", "Сан Пелегрино", "Поланд спринг", "Калистога"...

Тук спира и поглежда към Макдърмот за помощ. Той въздъхва и продължава:

– "Канейдиън спринг", "Канейдийн калм", "Монтклеър", която също е канадска, "Вител" от Франция, "Кродо" е италианска... – Той потрива брадичката си замислено, опитва се да се сети още някоя марка и изведнъж я съобщава някак изненадан. – "Елан".

Изглежда, че Крейг е готов да каже още една, но по необясними причини млъква.

– "Елан" ли? – пита Кортни.

– Да, швейцарска е – отвръща той.

– О, така ли? – Тя се обръща към мен. – Твой ред е, Патрик.

Загледан през прозореца, потънал в размисъл, ужасен от мълчанието, което ме е обзело, безстрастно, без да се замислям, изреждам:

– "Алпенвасер", "Даун Ъндър", "Шат", която е от Ливан, "Кубол" и "Коулд спрингс"...