lovech - Ekspediciya Atlantida

Хенри проследи движението на пукнатината нагоре с фенерчето си, за да открие едва видима линия, минаваща хоризонтално на около два метра отгоре.

- Голяма врата. Джак трябва да я види. - Той повиши глас: - Джак? Джак! - Не му отвърна никой, освен ехото. - Къде изчезна този човек?

- Професор Уайлд? - извика един от тибетците. - Отвън става нещо! Чуйте!

Групата притихна, сдържайки дишането си. Нисък бу­чащ звук, който ставаше все по-ясно доловим, бързо тупте­не, съпроводено от тътнещ вой.

- Хеликоптер? - извика Лора невярващо. - Тук?

- Хайде - отсече Хенри, изтичвайки към изхода. Небе­то отвън бе притъмняло. Той използва въжето, за да се из­дигне над купчината камъни. Лора го последва.

- Да не би да са китайски военни? - попита тя.

- Откъде могат да знаят, че сме тук? Дори ние не знаех­ме точно къде ще отидем, преди да стигнем до Ксълаодънг. - Хенри се измъкна през дупката и стъпи на широката пло­щадка. Времето определено се беше развалило, беше се из­вил вятър.

Но това не бе най-голямата му грижа точно сега. Той потърси с очи хеликоптера: звукът стана по-силен, но маши­ната не се виждаше никъде.

Нито пък Джак.

Лора се появи зад него.

- Къде е?

Отговорът на въпроса ѝ дойде миг по-късно, когато хе­ликоптерът се появи в полезрението им.

Не бяха китайци, схвана веднага Хенри. Нямаше черве­ни петолъчки. Нямаше изобщо никакви опознавателни бе­лези, дори номер на опашката. Само зловещо тъмносиво оцветяване, което веднага го накара да си помисли, че е от Специалните въздушни сили. Но кои?

Не разбираше много от авиация, за да разпознае типа вертолет, но машината беше достатъчно голяма да побере няколко души в салона за пътници. Той видя пилотите зад стъклото на пилотската кабина - обръщаха глави надясно и наляво, сякаш търсеха нещо.

Сякаш търсеха някого.

Търсеха тях.

- Влизай обратно в пещерата! - извика той на Лора и тя с разтревожено изражение изчезна в тъмнината.

Хеликоптерът се приближи още. От земята се вдигна вихрушка и завъртя падащите надолу снежинки. Хенри се дръпна към входа на пещерата.

Един от пилотите посочи надолу към земята. Към него.

Машината се залюля като огромно извънземно насеко­мо, огромните очи на пилотската кабина се втренчиха в него, след това се отвърнаха отново. Отстрани се отвори една вра­та и миг по-късно се показаха две намотани въжета, които се развиха и заплющяха като змии към земята.

С тях се спуснаха две тъмни фигури.

Хенри забеляза веднага, че са въоръжени - бяха премет­нали на гръб автоматични пушки.

Единственото оръжие, което притежаваше експедиция­та, беше обикновена ловна пушка, взета повече да плаши дивите животни, отколкото по предназначение. И отгоре на всичко не беше с тях - бяха я оставили в лагера.

След по-малко от секунда двамата мъже стъпиха на зе­мята и по въжетата започна да се спуска втора двойка. Също въоръжена.

Хенри скочи вътре в пещерата, хлъзгайки се по купчи­ната от камъни, докато се приземи твърдо на пода.

- Хенри? - извика Лора. - Какво става?

- Не ми изглеждат приятелски настроени - отвърна той мрачно. - Най-малко четирима са и са въоръжени.

- Мили боже! Ами Джак?

- Не знам, не го видях. Трябва да оставим вратата отво­рена. Хайде. - Докато Лора тръгна забързано към гробница­та, Хенри инстинктивно грабна странния метален предмет, завивайки го в кадифето, и затича.

Четиримата тибетци като обезумели претърсваха стени­те на гробницата.

- Тук няма нищо!

- Трябва да има нещо! - изрева Хенри. - Някакъв от­вор, ключалка, каквото и да е! - Той погледна назад. На вхо­да на пещерата тъмнееше силует. Миг по-късно той хлътна, сякаш погълнат от земята. На неговото място се появи друг.

- По дяволите! Вече са вътре!

Лора го хвана за ръката.

- Хенри!

Още един силует, и друг, и друг...

Петима мъже. Всичките въоръжени.

Те бяха в капан.

Червени линии пронизаха тъмнината. Лазерни мерни­ци, последвани от мощните лъчи на халогенни фенери. За­слепяващите светлини заиграха напред-назад, преди да стиг­нат до малката група хора в гробницата.

Хенри замръзна, почти заслепен от лъчите; нямаше къде да избягат, а лазерните мерници, танцуващи по телата им означаваха, че не могат да се борят, нито пък...

- Професор Уайлд?

Хенри беше шокиран. Знаеха го по име?

- Професор Уайлд! - повтори гласът. Дълбок и плътен, с акцент. Може би гръцки? - Останете, където сте. Вие също, д-р Уайлд - долетя заповед, насочена към Лора.

Натрапниците се придвижиха напред.