lovech - Ekspediciya Atlantida

- Е. няма да сме единствените откачени търсачи на Ат­лантида, нали? Но като я открием, ще сме най-прочутите археолози, след...

- Индиана Джоунс?

Хенри се ухили.

- Щях да кажа Хайнрих Шлиман, но и така става. Мис­лиш ли, че ще ми отива меката му шапка?

Лора го огледа преценяващо от главата до петите.

- Мисля, че изглеждаш добре както и да си облечен. Или необлечен.

- Дръж се прилично, палавнице. Изчакай само да оти­дем някъде, където има централно отопление. Или поне огън с големи цепеници.

- Ще ти го напомня. А колкото до огъня - с цепеници е много по-романтично. - Те продължиха да се изкачват, сне­гът скърцаше под краката им.

След няколко минути Хенри спря, вперил очи в скалата.

- Какво има?

- Този пласт... - Той посочи. - Преди цяла вечност ог­ромните сили предизвикали издигането на Хималаите на мястото, където индийските и азиатските тектонични пло­чи се сблъскали, като нагънали самите скали и усукали сло­евете, така че те тръгнали почти вертикално, вместо хоризонтално.

- И какво?

- Ако преместим онези камъни - Хенри показа една купчина, - мисля, че ще открием вход.

Лора погледна зад раменете му и забеляза пролука съ­вършена тъмнина в гънката на скалата.

- Мислиш ли, че е достатъчно голяма да се влезе?

- Сега ще разберем! - Той бутна най-горния камък. Сняг и камъчета се разлетяха от него, когато го хвърли настрани. Тъмният процеп се увеличи. - Дай ми ръка!

- О, значи плащаш на местните да опъват палатки, но когато трябва да се местят тежки камъни, караш жена си да участва...

- Тук трябва да е имало свлачище. Това е само горната част на входа. - Той избута още камъни встрани, а Лора му помагаше. - Вземи фенерчето си и виж дали се вижда докъ­де стига навътре.

Лора свали раницата, извади фенерчето и освети отвер­стието.

- Не виждам края. - Тя направи пауза, след това извика:

- Ехо! - От тъмната вътрешност долетя слаб ек.

Хенри вдигна вежди.

- Е... Съжалявам.

- Във всеки случай пещерата е доста голяма. Почти кол­кото устата ти. - Лора нежно го погали по тила.

- Мисля, че ако избутаме този камък, ще можем да се промушим вътре.

- Искаш да кажеш, че аз ще мога да се промуша.

- О, ама разбира се! Първо дамите!

- Тъпо кавалерство - оплака се шеговито Лора. Двама­та хванаха въпросния камък, забиха здраво пети и натисна­ха. За момент не се случи нищо, после с мъчително скърца­не той се отмести. Отворът сега бе почти три стъпки висок и малко над стъпка широк, като се стесняваше нагоре.

- Дали ще успееш да минеш? - попита Хенри.

Лора протегна ръка през дупката и опипа отвътре.

- Май да. Веднъж само да вляза. - Тя се наведе по-бли­зо и лъчът на фенерчето се плъзна надолу. - Излезе прав за свлачището. Доста е стръмно.

- Ще те издърпам - каза Хенри и свали раницата си. - Ако има някакви проблеми, веднага ще те изтегляя нагоре.

След като въжето бе прикрепено към Лорините ремъци за катерене, тя върза косата си на опашка и прекрачи. Вече вътре, остана да стои предпазливо, опипвайки повърхност­та под краката си.

- Какво виждаш? - чу се гласът на Хенри.

- Навсякъде само скали. - Очите ѝ се адаптираха към мрака и тя запали фенерчето отново. - Подът е гладък. При­лича на... - Тя отново вдигна светлината. Лъчът падна върху каменната стена, но не разкри нищо, освен тъмнина. - На­зад има коридор, доста широк, но нямам никаква представа докъде стига. Изглежда дълъг. - Гласът ѝ потрепна от възбу­да. - Мисля, че е прокаран от човек.

- Можеш ли да продължиш по-навътре?

- Ще се опитам. - Тя внимателно направи една стъпка, разперила ръце за равновесие, когато се затъркаляха дребни камъчета. - Тук подът е ронлив, може би трябва да...

Един голям камък се размести под десния ѝ крак с хру­щене. Неподготвена за изненадата, Лора падна по гръб и полетя безпомощно по наклона. Фенерчето се изхлузи от ръката ѝ и изтрака надолу.

- Лора! Лора!

- Добре съм! Просто се подхлъзнах! - Тя се изправи. Дебелите дрехи я бяха предпазили от натъртване.

- Да те изтегля ли?

- Не, добре съм. Иска ми се да огледам наоколо, след като и без това съм тук. - Тя се наведе да вдигне металното фенерче...

И осъзна, че не е сама.

За миг замръзна, повече шокирана, отколкото уплаше­на. После любопитството надделя и тя предпазливо зашари с лъча наоколо.

- Скъпи? - провикна се тя към Хенри.

- Какво има?

- Нали си спомняш онази тайна нацистка експедиция, която дошла в Тибет и повече никой не чул за участници­те в нея?

- Брей да му се не види, съвсем бях забравил за това - отговори ѝ той с неприкрит сарказъм. - Защо питаш?