lovech - Ekspediciya Atlantida

Първоначално съдържанието ѝ изглеждаше прозаично: фенерче с шупли ръжда от отдавна разрушени батерии, про­яли обвивката; смачкана ронлива хартия, съдържаща послед­ните остатъци от храна на експедицията. Но под тези жалки останки се разкриваха по-интересни неща. Сгънати карти, подвързани в кожа тефтери, листове хартия, върху които чрез триене бяха получени копия от още издълбани глозелски бук­ви, надраскан отгоре меден лист с нещо наподобяващо на кар­та или схема... и нещо друго, увито грижливо в тъмно кадифе.

Лора взе медната пластина.

- Като че ли има пясък по нея... Хрумна ми... Мислиш ли, че може да са я намерили в Мароко?

- Възможно е. - Тефтерите трябваше да са първото, ко­ето Хенри изследва, но той бе заинтригуван от мистериоз­ния предмет - плосък, дълъг повече от трийсет сантиметра и изненадващо тежък. Остави го внимателно на пода, близо до фенера и почисти повърхността му.

- Какво е това? - попита Лора.

- Представа нямам. Предполагам, че е метал. - Кадифе­то, втвърдено от изминалото време и студа, неохотно разкри съдържанието си, когато Хенри свали последния пласт.

- Aу! - зяпна Лора. Очите на Джак се разшириха от изумление.

В кадифената обвивка лежеше метално парче, широко около шест-седем сантиметра, заоблено от единия край и маркирано със стрела, издълбана в повърхността. Дори на синята светлина на фенера предметът излъчваше почти си­яние, искреше с червеникаво-златен блясък, различен от всичко друго, открито в природата.

Хенри, смаян и занемял, се наведе да огледа по-добре. За разлика от парчето, което Лора държеше, върху това тук нито годините, нито климатът бяха оставили следи - то из­глеждаше като току-що шлифовано.

Лора също се наведе и дъхът ѝ мигновено се кондензи­ра върху студената повърхност.

- Дали е това, което си мисля?

- Така изглежда. Мили боже! Не мога да повярвам. Няма начин това да е просто обикновен бронз. А не е и злато. Различно е... Господи... Излиза, че нацистите всъщност са намерили предмет, изработен от орейхалк, точно както пише Платон! Истински, действителен атлантски артефакт! И е станало преди петдесет години...

- Трябва да се извиниш на Нина, когато се приберем - отправи му тържествуващо-саркастична забележка Лора. - Тя винаги е вярвала, че парчето, което някога откри в Маро­ко, е орейхалк.

- Да, ще го направя... - Хенри внимателно вдигна пред­мета. Долната страна, забеляза той, не беше равна - имаше кръгообразни изпъкналости в правилно оформения край. На същото място върху горната страна личеше малък жлеб под ъгъл от четиридесет и пет градуса. - Според мен това чудо е част от нещо по-голямо - изсумтя той. - Изглежда е било предвидено да виси от нещо.

- Или да се върти около нещо - предположи Лора. - Като рамо на махало.

Хенри прокара пръст по издълбаната стрела.

- Стрелка?

- Какви са тези отпечатъци? - намеси се Джак. По дължи­ната на предмета минаваше тънка линия със същите неясни символи, издълбани в метала от всяка страна. Серия от мал­ки точки, подредени в групи от по осем. Личаха също...

- Още глозелски букви - промърмори Хенри. - Но не съвсем същите като онези в гробницата. Вижте, някои от тях приличат досущ на йероглифи. - Той ги сравни с копията, получени чрез триене. Бяха от същия вид. - Все по-любопитно и по-любопитно...

- Какво ли означават? - прошепна Лора.

- Нямам представа. Не е точно езикът, който говоря свободно. Е, поне засега. - Той се прокашля скромно. - Изглеж­дат сякаш са добавяни, след като това е било направено. Над­писването е малко по-грубо от стрелата. - Той се обърна към мистериозния предмет в кадифето. - Дори само това оправ­дава идването ни тук! - Изправи се и нададе триумфиращ вик, след което прегърна Лора. - Направихме го! Наистина намерихме доказателство, че Атлантида не е била само мит!

Тя го целуна.

- Сега остава да намерим самата Атлантида, нали?

- Е, стъпка по стъпка.

От вътрешността на пещерата се чу вик, който привле­че вниманието им.

- Професоре, тук има нещо! - Беше Сонам.

Като оставиха предмета на пода, Хенри и Лора забър­заха към тибетеца.

- Погледнете. - Мъжът беше осветил стената на гроб­ницата. - Помислих, че е само пукнатина в скалата, но по­сле ми хрумна нещо. - Той свали ръкавицата си, пъхна върха на малкия си пръст във вертикалната пукнатина и бавно го прокара нагоре. - По цялата си дължина е еднакво широка. Има и още една, точно като тази тук. - Тибетецът посочи едно място в стената на около три метра.

- Врата? - вдигна вежди Лора.