lovech - Ekspediciya Atlantida

Гласът ѝ прозвуча триумфиращо:

- Струва ми се, че току що ги открих.

В пещерата имаше петима души. Бързо се изясни, че не са били убити от падналите скали, блокирали входа; от почти мумифицирания вид на телата можеше да се заключи, че най- вероятната причина за смъртта е бил студът на Хималаите, консервирал и изсушил жертвите. Докато другите членове на експедицията изследваха останалата част от пещерата, се­мейство Уайлд насочи вниманието си към обитателите ѝ.

- Сигурно времето се е развалило - предположи Хенри, когато приклекна да огледа телата на светлината на фенер­чето, - и са дошли тук за подслон... за да не излязат никога повече.

- Като измръзнеш до смърт, няма начин да ти се иска да вървиш - поклати глава Лора.

Един от тибетските водачи. Сонам, им извика от дълбо­чината на коридора.

- Професор Уайлд! Тук има нещо!

Хенри и Лора оставиха телата и тръгнаха навътре. Как­то Лора бе предположила, коридорът бе прокопан в скалата от човешка ръка. Трийсетина стъпки напред светлините от фенерчетата на другите членове на експедицията осветява­ха намиращото се в дъното.

Беше храм. А може би гробница.

Джак вече разглеждаше онова, което по всяка вероятност представляваше олтар в центъра на правоъгълна камера.

- Не е тибетско - обяви той при влизането на Хенри. - Тези надписи... струва ми се, че са глозелски 11, или някаква тяхна разновидност.

- Глозелски? - вдигна вежди Хенри. В гласа му се дола­вяха изненада и възхищение. - Винаги съм казвал, че има силна вероятност това да е атлантски език!

- Доста се изхвърляш - отбеляза Лора.

Тя освети стените. От пода до тавана се издигаха дялани колони - ъгловати, почти агресивни в чистата си функционал­ност. На нацистите сигурно би им харесало, помисли си тя. Архитектурата би могла да е дело на Алберт Шпеер.

Между колоните имаше барелефи, представящи човеш­ки фигури. Хенри се приближи до най-голямата. Макар ком­позицията на барелефа да му бе непозната - толкова силно стилизирана, колкото и останалата част на камерата, - той разбра мигновено кой е изобразен.

- Посейдон... - прошепна той.

Лора се доближи до него.

- Господи, това наистина е Посейдон! - Образът на бога се различаваше от традиционната гръцка интерпре­тация. но нямаше грешка - дясната ръка на Посейдон държеше тризъбец.

- Е - каза Джак, - господин Фрост определено ще е до­волен, че тази експедиция се оказа успеш...

- По дяволите Фрост - изсумтя Лора, - това е наше от­критие. Единственото, което той направи, е че помогна с финансирането.

- Хайде, хайде. - Хенри шеговито я потупа по рамото. - Дължим му поне това, че не трябваше да избираме дали дъщеря ни да прекъсне следването си в колежа, или да си продадем колата! - Той се огледа. - Сонам, има ли нещо дру­го? Още някакви помещения или коридори?

- Не - отвърна тибетецът. - Тук свършва.

- О! - разочаровано въздъхна Лора. - Това е всичко? А бях сигурна, че ще има повече...

- Може наистина да има повече - увери я Хенри. - Може да има и други гробници по терасата. Ще продължим да ог­леждаме.

Той се върна в коридора и се приближи към съсухрените тела. Лора и Джак го последваха. Труповете се бяха сгу­шили в старомодни студозащитни облекла; кухите очи на мумията се взираха в него от тъмнината.

- Интересно дали и Краус е между тях.

- Ето го. - Лора посочи към една от фигурите. - Ето го водачът на експедицията.

- Откъде знаеш?

Тя протегна пръсти към тялото, като почти докосна гръдния му кош. Хенри освети отблизо и видя малка метал­на значка, прикрепена към плата...

Побиха го ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Това бе стилизираният знак на есесовските отряди във фашистка Германия. Беше минал повече от половин век от унищожаването на организацията, а все още имаше силата да буди страх.

- Юрген Краус - произнесе той най-после. Имаше ня­каква зловеща ирония във факта, че ръководителят на наци­стката експедиция сега напомняше на черепа върху есесовската си значка. - Никога не съм допускал, че ще те срещна. Какво те доведе тук?

- Защо не се опитаме да разберем? - предложи Лора. - Раницата му е още тук, сигурно всичко е записано в бележ­ника му. Просто погледни.

- Чакай, ти искаш аз да го направя?

- То е ясно! Не докосвам умрял нацист. Пфу!

- Джак, ти?

Джак поклати глава.

- Тези тела са по-скорошни от ония, с които обикнове­но се занимавам.

- Глупости! - укори го Хенри с усмивка и обгърна му­мията, опитвайки се да я мести колкото се може по-малко, докато отваряше раницата.