Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Запленен от деня, Лоури забави крачките си, чувстваше се подобре на открито, можеше да вижда на по-голямо разстояние около себе си. Не искаше да казва нищо на Томи, а Томи не му задаваше въпроси.

Но когато пресичаха блестящите бели павета на Хълмова улица, нещо се мярна в ъгъла на зрението му. Нищо определено, само впечатление за нещо тъмно и кръгло, което се движеше заедно с него. Рязко изви глава да го погледне, но не откри нищо. Вдигна поглед, за да провери дали не е било сянка на птица, но освен няколко врабци, тършуващи по улицата, наоколо нямаше птици. Напрежението пак нахлуваше в него.

И отново нещото неуловимо се мярна в погледа му, и отново изчезна при опита да го различи. Но щом обърна глава напред, отново го усети.

Просто клъбце мрак, съвсем мъничко.

За трети път се опита да го види и за трети път то му убягаа.

- Томи.

-Да?

- Виж какво. Ще си помислиш, че съм мръднал. Нещо се допря до крака ми в църквата, но не видях нищо. Сега нещо се движи до мен. Не мога да го видя ясно, изчезва щом се вгледам. Какво е?

- Нищо не виждам - каза Томи, опитваше се да прикрие тревогата си. - Може би слънцето ти е блеснало в очите.

- Да - каза Лоури. - Това трябва да е! Малко слънце в очите.

Но петънцето сянка, доколкото можеше да го усети, бавно го следваше. Забърза се и то не изостана. Поспря в опит да го накара да мине напред, за да разбере какво е. Но и то забави движението си.

Напрежението ставаше все посилно.

- Подобре не казвай нищо на Мери.

- Няма - обеща Томи.

- Не искам да я тревожа. Снощи й дойде много. Но ти няма да й причиняваш тревоги с тези неща, нали?

- Разбира се, че няма - каза Томи.

- Би било добре да останеш при нас тази вечер.

- Ако смяташ, че имаш нужда от мен.

- Аз… не зная - унило каза Лоури.

Продължиха напред, Лоури все се опитваше да се

отстрани от нещото, което почти виждаше и едва не изтласкваше Томи в канавката. Обзе го смъртен страх, че нещото може да го докосне пак, би се побъркал.

- Томи.

- Слушам те.

- Би ли минал отдясно?

- Разбира се.

Тогава Лоури успя да забележи с ъгълчето на лявото си око. Нещо го задавяше като шмиргелов прах.

Стигнаха до пътеката пред неговата къща и той спря.

- Нито дума за това пред Мери - каза Лоури.

- Естествено.

- Нали ще останеш за обяд и за през нощта?

- Както поискаш - усмихна се Томи.

Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията па Лоури и го целуна.

- Добре! Беше па църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.

Той целуна протегната към него ръка.

- Мери, красива си както винаги.

-Дано не те чуе поредната ти любима - каза Мери. - Надявам се, ще останеш за обяд?

- И аз се надявам.

- Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.

- Ужасно изглеждаше - каза Томи. - Все едно, че винаги е надушвала развалено сирене в този дом.

Побъбриха малко, докато Лоури стоеше близо до студената камина. В стаята беше доста тъмно и откри, че пе можеше да забележи „нещото“. Попе отначало. Но когато извръщаше глава, то като че ли за миг изникваше насред стаята. Постоянно се опитваше да го хване, когато не е нащрек, но всеки път то се изплъзваше бързешком. Обръщаше глава бавно, за да го заблуди, но и то тихо се измъкваше от погледа му.

Вече си мислеше, че само ако разбере какво представлява то и ще се почувства добре, каквото и да се окаже. Но докато не го види… Потръпна от страх, помисли си, че би могло пак да го докосне.

- Но, Джим! - Мери прекъсна разговора с Томи. -Ти пак трепериш.

Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата.

- Качвай се веднага горе, вземи хинин и легни да подремнеш малко. Томи ще ми помогне да сервирам и ще ми прави компания, пали, Томи?

- За приятели съм готов иа всичко - каза Томи.

Джим усети някакво неясно нежелание да ги остави сами. Но пъкТоми сигурно много пъти е идвал също толкова невинно тук, когато той е бил в експедиции. И какво му става? Да мисли така за Томи! За своя най-добър и всъщност единствен приятел! Той тръгна нагоре по стълбата.

И стъпало след стъпало „нещото“ подскачаше до него. Той се притисна в стената, за да избегне всяка възможност за допир, по присъствието на преграда, спираща го да се дръпне, го нервираше още повече.

И какво беше това нещо?

Защо го преследваше?

Какво би му паправило?

И какво би го накарало да се махне?

Той пак се разтресе.