Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни досгатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.

- О, мисиз Хоукинз!

- Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

- Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

- Ами да.

- Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

- Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

- Не. Нужна и е само почивка.

- Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.

- Разбира се - каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.

- Тя е една ужасна стара клюкарка - прошепна Томи. - Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.

- Каква новина? - също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.

- Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.

- Наистина го развали. Донякъде.

- Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.

- А какво ще кажеш за Мери?

- На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!

- Ще пеем сто деветдесет и седми псалм - каза от страни един глас.

Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.

През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.

Отговор.

Знаеше, че трябва да има този отговор.

И знаеше, че ако не се добере до този отговор…

Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше - ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!

Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.

Нещо меко докосна крака му.

Страхуваше се да погледне надолу.

Погледна надолу.

Там нямаше нищо.

С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нтцо освен прославата па Бога.

Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежепието ставаше все посилно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.

Нещо меко докосна крака му.

И макар че се вторачи точно в това място…

Там нямаше нищо!

Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Зоаеше че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.

Слънцето заливаше с цриятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперва-ше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.