Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

- И да ми кажеш после какво са носили жените -извика тя след него.

Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.

Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.

- Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук,

откакто се върнахте.

Лоури стисна меката влажна длан па Майк.

- Доста зает бях.Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.

- Още не са удряли камбаната - отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.

- Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? - попита Майк, докато сервираше поръчката.

- И аз така мисля - промърмори Лоури, който не го слушаше.

Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.

Лоури се хранеше бавно, пай-псче защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието па неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Бешетвърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.

Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с

кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…

В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!

Той се завъртя бясно на стола.

Нямаше нищо.

Обърна очи към огледалото.

И в него нямаше нищо.

- Четиридесет цента - каза Майк.

- Какво?

- Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.

- Не - промълви Лоури. - Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.

- Забравихте си рестото! - извика Майк след него.

Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.

- Здрасти, Джим.

Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.

- Здрасти, Томи.

- Старче, май те тресе - каза Томи. - Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.

- Добре съм - усмихна се Лоури.

Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.

- Вземаш ли редовно хапчетата?

- Какви хапчета?

- Хинин или каквото там са ти предписали.

- Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си

спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

- И аз се радвам да те видя, Джим.

- Отдавна сме приятели - каза Лоури. - Колко години станаха?

- О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като меп и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

- Към църквата ли си тръгнал?

- Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

- Ами… - Лоури сви рамепе и незнайно защо се засмя.

- Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време - отбеляза Томи. - Къде е Мери?

- Тя не можа да се паспи снощи и реши да си остане вкъщи.

- Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май пе беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

- Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

- Казвай направо, старче.

- Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?