Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

- Лоури?

- Аз съм.

- Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. - Той звучно се изплю и пак погледна книжката. - Хубаво черно временце, а?

- Да. Предполагам.

- Колко тежиш, Лоури?

- Осемдесет и седем килограма.

- Хъммм. Осемдесет и седем килограма. - Той порови за молив и драсна нещо в кпижката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. - Хъммм. Някакви уродства?

- Според мен, нямам.

- Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

-Да.

- Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

- Как… как се казвате?

- Джек. Т о цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. - Той пак се изплю гръмко. - Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота - един-два фуга, като се качваш на площадката.

От човека определено лъхаше на разложено - разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури пастръхнаха.

- Защо пък банкнота от един фут?

- Че защо пък пе? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?

- Не… не зная за какво говорите.

Онзи вдигна фенера и се вгледа в Лоури.

- Хъммм. А пък ми изглеждаше доста схватлив.

Той пак остави фенера долу и взе дългото змиевидно пещо от скута си. Загрубелите пръсти започнаха работа.

Лоури усещаше в себе си бавното нахлуване на смъртния страх. Джек Кеч. Познато име. Но беше сигурен, че никога досега пе е срещал този човек. Джек Кеч…

Изведнъж Лоури разбра какво прави мъжът отсреща. Нещото беше въже! И той правеше от него примка

за бесене!

И тези стъпала. Тринадесет! Дървената платформа … ешафод!

- Не! - кресна Лоури. - Не можеш да го направиш! Нямаш право!

- Хей! Хей, Лоури! Джим Лоури! Я се върни тук! Не можеш да ми избягаш! Лоури… Джим Лоури…

Обувките на палача трополяха тежко зад него, наметалото плющеше гръмовно.

Лоури опита да се задържи на ръба на нови стъпала, повече ги усети, отколкото видя, но те бяха хлъзгави и не можа да спре. Очакваше разтърсващия удар в стъпалата по-надолу…

Но не се удари в нищо.

Падаше, извиваше се, преобръщаше се, надолу, надолу, надолу през мастиленото нищо, в ужаса на пропадането, със стомах свит на буца от предсмъртното страдание. Надолу, надолу, надолу през мъгли, през шибащи клони на дървета и пак мъгли.

Отведнъж Лоури се озова легнал в типя, лепкаво процеждаща се през пръстите му, миришеше на смърт и на пшене. Някъде нещо се движеше из чернилката. Пропукваха раздвижени храсти, нещо горещо и тежко дишаше, нещо търсеше.

Колкото можеше по-тихо Лоури отпълзя настрани. Прекалено тъмно беше, за да го видят. Ако успее да не вдига шум…

- Лоури! Джим Лоури!

Лоури се притисна в смърдящата кал и застина неподвижно.

- Значи си мислиш, че не мога да те видя, Джим Лоури! Почакай малко. Имам нещо за тебе.

Гласът на Джек Кеч приближаваше, Лоури знаеше, че докато той самият нищо не вижда, сигурно

палачът ясно го различава. Лудо скочи и се запрепъва надалеч от гласа. Драскаха го тръни, затънал дънер му се препречи, но до колене в тинята той някак драпаше напред.

- Джим Лоури, мога да ти кажа къде да намериш шапката си. Искам да ти помогна. - Шумно изплюва-не. - Няма да ми се измъкнеш.

Лоури навлезе в топла вода, тинята остана под нея, изпаренията лъхаха на разложено. Той бързаше напред.

- Опитвам се да ти помогна, Джим Лоури! - Джек Кеч сякаш говореше съвсем наблизо. - Само това искам, да ти помогна. Мога да ти кажа къде да си намериш шапката. Не искаш ли да ме слушаш?

Болен и уморен, Лоури се пльосна по лице, отново се измъкна от тинята и се повлече.

- Ама аз пе искам да ти направя нещо лошо -молеше гласът на Джек Кеч. - Само искам да те обеся! - Той плю и изруга. - Ей това получава човек, като се опитва да помогне. Лоури! Върни се! Искам да ти кажа къде да си намериш шапката!

Под краката му вече имаше твърда почва и Лоури тичаше надалеч през кадифения мрак. Внезапно могъща сила го блъсна в гърдите и го повали наполовина удавеп сред жестока бъркотия от пясък и морска вода, сграбчи го и го затегли надолу кьм дълбокото. Той потъваше!

Отвори устада закрещи и се задави със солепа вода. Нещо го задържаше долу, навсякъде около него имаше зеленикава светлина, можеше да види сребристите мехурчета на дишането си да се издигат кьм повърхността.