Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

- Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

- Да, майко.

- Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката от.

- Той ще ми каже ли?

- Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

- Защо да се давя, майко?

- Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

- Благодаря, майко.

- След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

- Къде е дъпото, майко?

- На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

- Моля те, майко.

- Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- И не вярваш в демони и дяволи?

- Не, майко.

- Все още не вярваш в демони или дяволи?

- Не майко.

- Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

- Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастилепочерпа непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа над себе си - стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

- Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, попякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началпото впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

- Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

- О, Джим! Джим Лоури!

- Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разпасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили -чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусио гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширпа зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

- Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво - поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

- Джеймз Лоури?

-Да?

- Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

-Да.

- Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

- Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

- Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ди е?

- Защо пък, не си го мисля. Не съм…

- В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ущипя. - Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. - Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.