Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Малкото тъмно нещо се мяркаше около краката му и смехът звучеше меко като детски. Лоури напрегна нервите си да издържи.

Тази нощ няма да се плаши и да бяга. Тези неща бяха чужди за него преди, но не и сега. Нещо ще дойде да го води, ще бъде храбър и ще осъществи намеренията си…

- Джим!

Видя силуета на Томи в един от прозорците на

горния етаж.

- Джим! Къде отиваш?

Но нещото се раздвижи под дървото пред него, то го викаше:

- Джим! Почакай поне да ти дам шапката!

Студени тръпки пробягаха по тялото му. Нещото го

подкани още по-енергично и той бързо тръгна към него.

Отначало не можеше да определи какво е, толкова дълбока бе сянката. Но след малко различи дребна фигура в расо, висока не повече от четири фута, с почти плешива лъщяща глава. На шията висяха броеница и кръст, сандали от груба кожа откриваха стъпалата.

- Получи ли съобщението ми?

- Да. Къде отиваме? - попита Лоури.

- Знаеш не по-зле от мен, пали?

- Не.

- Виж ти… Нали ме познаваш?

Лоури се вгледа по-внимателно. Имаше нещо не-осезаемо в този малък монах, като че му липсваше вещсственост. Лоури откри, че може да вижда през него, различаваше дънера на дървото и залятото от лунна светлина уличпо платно.

- Аз съм Себастиан. Ти ме изрови от гроба ми преди около шест години. Не си ли спомняш?

- Гробището при църквата в Чезетол!

- А, спомняш си, значи. Но не си мисли, че се гневя. Аз съм твърде смирен човек, никога не се гневя, и ако сега трябва да скитам бездомен, и ако тялото ми беше в пръстта, която твоите копачи разровиха с лопатите си, пак не се ядосвам. Много смиреп човек съм. -Наистина, стоеше някак раболепно приведен. Но все пак в косите погледи, които хвърляше на Джим, имаше нещо озадачаващо лукаво. - Аз си лежах там триста години, а ти ме изрови, защото помисли, че това е развалина от древните ацтеки, заради ацтекските символи по камъните, използвани в постройката. Къде ми е поясът?

- Твоят пояс ли?

- Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се кьм водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за иищо, освен един златен пояс“.

- Сега е в музея на колежа.

- Малко се обидих тогава - тъжно каза Себастиан. - „… за нищо, освен един златен пояс“. Харесвах си го, защото сам го направих, разбираш ли, смятахме, че е доста красив. Бяхме покръстили Рачитл, взехме неговото злато и направихме църковни съдове от него, а когато той умря в мината, даже го по1ребахме със златно кръстче. Може ли да си получа пояса?

- Сега не мога да го взема.

- О, трябва да можеш. Иначе няма да дойда с тебе и да ти покажа.

- Какво да ми покажеш?

- Къде си прекарал твоите четири часа.

Лоури помисли малко и кимна.

- Добре тогава. Ще вземем твоя пояс. Ела с мен.

Лоури бързо тръгна нагоре по улицата, малката тъмна сянка точно на границата на зрението му отляво, а Себастиан отдясно изоставаше с крачка, две. Грубите му подметки не издаваха и най-малкия звук по паважа.

Разстоянието до сградата, приютила музея, не беше голямо, Лоури скоро вече ровеше за ключовете си. Вратата се отвори към черен мрак, но Лоури познаваше мястото наизуст и не светна с фенерчето, докато не наближи витрината със златния пояс. Потърси другите ключове и включи фенерчето, за да намери нужния.. Спря. Обходи със светлинния лъч предметите в шкафа.. Поясът липсваше!

Той нервно се обърна към Себастиан.

- Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.

Себастиан наведе глава.

- Значи го няма. И аз никога няма да си го върна, но това не ме гневи. Твърде смирен човек съм. Никога не се гневя. Сбогом, сеньор Лоури.

- Чакай! Ще се опитам да ти върна пояса! Ще го откупя и ще го сложа някъде, където ще можеш да го намериш!

Себастиан спря на вратата, после се скри някъде в тъмното. Лъч светлина се вряза в прохода между витрините. Беше Терънс, пазачът на колежа.

- Кой е влязъл тук? - извика Терънс, стараеше се гласът му да звучи много храбро.

- Аз съм - каза Лоури, пристъпи към светлината и примига.

- Ох, професор Лоури! Ама вие доста ме изплашихте. Май не е време да се занимавате с тези джун-джурии.

- Нещо ми трябваше по работа - каза Лоури. -Исках да си препиша един надпис за лекцията ми утре.

- Намерихте ли го?

- Не. Вече не е тук. Предполагам, че са продали предмета.

- Професоре, Джебсън би продал и собствената си майка, сериозно ви говоря. Намали ми заплатата, ето какво направи. Много съжалявам, чух какво е направил и на вас. Защото много ми хареса тази ваша статия.