Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Лоури погледна надолу и леко му прилоша. Страхуваше се от височина не повече от всеки друг, но скалата сякаш падаше безкрайно и беше привидно съвсем отвесна, можеше да си представи как пада през това пространство. Далече, далече долу малък поток, приличащ на парче блестяща тел, се виеше през назъбените скали, тук-там по камъка дървета, смалени от разстоянието, стърчаха като протегнати ръце. Себастиан беше изчезнал зад завоя. Лоури все така опипваше, но не намираше опора.

Наведен силно напред, той видя ръб. Стори му се, че ако се хвърли с протегнати ръце, ще може да го стигне. Наклони се и го сграбчи диво. Хвапа се за ръба, въздухът се вкопчи във висящите му крака.

- Продължавай - каза Себастиан.

Лоури се придвижваше сантиметър по сантиметър. Твърде трудно беше да се удържи, грубата повърхност на ръба нараняваше ръцете му и беше едва забележимо наклонена навън. Опита се да види Себастиан, но му пречеше ръката. Уморяваше се, гадеше му се от страх, сякаш нещо се бе втренчило в него, готово да го хвърли надолу. Погледна над ръба.

Огромно черно петно се бе надвесило над него, две големи очи блестяха в злоба!

Лоури погледна надолу - под него имаше само празнота.

Чу се звук на меко мъркане, тъмното петно се надвеси още по-близо. Нещо започна бавно да откъсва пръстите на Лоури от ръба.

- Себастиан!

Никакъв отговор от монаха.

- Себастиан!

Мъркането над главата му стана посилно и доволно.

Едната му ръка почти губеше допир с ръба, накрая увисна! Лоури се клатеше във въздуха - нещото започна бавно и удовлетворено да отделя от камъка и лявата му ръка. Спомни си за револвера, измъкна го от джоба и го насочи нагоре.

Нищо не се промени в очите. Мъркането омекна още повече. Изневиделица Лоури почувства увереност, че не бива да стреля, макар и да не можеше да я оформи в ясни думи. Ако стреля, върху него ще налети цяла глутница, съмняваше се дали куршумите ще им навредят. Лявата му ръка изтърва ръба, той се преметна далече от скалата, въздухът пищеше в лицето му, нахлуваше в ноздрите му, мракът алчно го поглъщаше.

Виждаше звездите и луната да се въртят в объркан танц, грапавото лице на скалата се носеше нагоре с невероятна бързина, но блестящата нишка на потока едва бе набъбнала, откакто падна.

Не си спомняше допира със земята. Лежеше на толкова гладка повърхност, че я усещаше като метал. Той зашеметено се надигна на колене и надникна над края на този втори ръб. Откри потока все така далече долу, би трябвало дърветата да са спрели летежа му.

Къде беше Себастиан?

Вгледа се нагоре, но не забеляза знак за присъствието на съществото, което го бутна. Погледна наляво и надясно, но не намери начин да слезе от това място. Притисна се в камъка и запристъпва по ръба. Тук имаше малки пещери, в тъмната им паст се криеха същества, които той смътно усещаше. Знаеше, че не бива да влиза. И все пак… все пак, как иначе би могъл да слезе?

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гьделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

- Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стапа и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

- Продължавайте, моля - каза с досада гласът зад него.

- Къде е… къде е Себастиан? - осмели се да попита.

- Сега не сте с тях. Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изнепада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

- Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

- О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

- Сигурен съм, че е идвал - каза друг глас наблизо.

- Много, много пъти.

- А, не толкова много - каза другият глас. - Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

- Вървете, вървете - каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили

краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно,

нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!