Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

КРИВОЛИЧЕЙКИ, се измъкнах от лагера, следвайки множеството, което се точеше покрай сухите докове чак до пясъците, които доскоро бяха Безморие. Слънцето почти се беше скрило и падаше здрач, но кладата нямаше как да остане незабелязана – огромна купчина брезови дървета, чиито клони се бяха сплели като бели ръце.

Тръпки ме побиха при вида на момичето, което лежеше на върха ù. Косата ù се беше разпиляла около главата като бял ореол. Облечена беше в синьо-златен кафтан, а на врата ù личеше нашийника на Морозов – еленови рога, сребристосиви на фона на кожата. Каквото и изкуство да бяха приложили Фабрикаторите за сглобяването на отделните части, то оставаше невидимо за страничния наблюдател.

Погледът ми взе да блуждае по лицето ù – по моето лице. Женя беше свършила невероятно работа. Овалът беше съвсем точен, както и наклонът на носа, ъгълът на челюстта. Татуировката на бузата ù вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от Руби, Солдат Сол, която можеше да доживее да стане Призоваваща слънцето, ако не беше загинала в Долината като обикновено момиче.

Отначало не се съгласих да използваме нейното тяло вместо мен, притеснена, че семейството ù няма да има какво да погребе. Толя беше този, който ме придума. „Тя имаше вяра, Алина. И дори ти да не я споделяш, позволи на нея този последен жест на преданост.“

До Руби лежеше Тъмнейший в черния си кафтан.

„Кой ли се е погрижил за него?“ – зачудих се, усещайки как гърлото ми болезнено се свива. Кой така старателно беше сресал черната му коса над челото? Кой беше сключил изящните му пръсти на гърдите?

В тълпата се чуваха гласове, че Тъмнейший няма място до светицата на кладата. На мен обаче ми се виждаше справедливо, а и нали хората трябваше да станат свидетели на свършека на всичко това.

Оцелелите Солдат Сол се бяха струпали около кладата, голите им гърди и гърбове бяха белязани с татуировки. Владим също беше тук; грубите ръбове на дамгата му се открояваха на светлината на пламъците. Наоколо хората ридаеха. Николай стоеше съвсем накрая, безупречен в униформата си на Първа армия; Аппарат беше застанал редом с него. Загърнах се още по-плътно в шала си.

Очите на Николай бегло срещнаха моите през множеството. После той даде знак. Аппарат простря ръце. Огнетворците удариха кремъчните огнива. Пламъците изригнаха в ярки дъги, закръжиха и се загмуркаха из брезовите клони като стрелкащи се птички, облизваха сухите стволове, докато те не започнаха да тлеят и не се дадоха на огъня.

Огънят се развилня, а пламъците блещукаха като потрепващи листа на величествено златно дърво. Около мен стоновете и риданията на тълпата се усилиха.

„Санкта – викаха те. – Санкта Алина.“

Димът подлюти очите ми. Мирисът му беше задушаващо сладникав.

Санкта Алина.

Никой не знаеше истинското му име, за да го прокълне или прослави, затова го промълвих едва чуто:

– Александър – прошепнах. Име на момче, от което се бе отказал. Почти забравено.

ПОСЛЕ

ПАРАКЛИСЪТ СЕ НАМИРАШЕ по крайбрежието на Западна Равка, южно от Ос Кърво, на брега на Истинското море. Тихо и уединено място, а вълните стигаха току до вратата. Белосаните стени бяха инкрустирани с морски раковини, а куполът над олтара приличаше не толкова на небе, колкото на синя морска бездна.

Нямаше нито пищна сватба, нито предбрачен договор, нито плащане на символичен откуп за булката. Момчето и момичето нямаха семейства, които да се суетят около тях, да ги преведат тържествено през близкото градче и да организират пир в тяхна чест. Булката не носеше кокошник , нито златна премяна. Единствените им свидетели бяха една оранжева котка, дето се провираше между църковните пейки, и едно дете, също останало без майка, което носеше дървен меч. Наложи се да се покачи върху стол, за да държи дърворезбованите корони над главите на младоженците, докато ги благославяха.

Имената, с които се представяха, бяха фалшиви, но клетвите им – съвсем искрени и истински.

ВОЙНИ ПРОДЪЛЖАВАХА ДА СЕ ВОДЯТ, както продължаваше да има и сираци, но постройката, която беше издигната върху пепелищата на Керамзин, съвсем не приличаше на предишната. Това вече не беше имението на стария княз, отрупано с неща, които не бива да се пипат. Това беше истински детски дом. Пианото в музикалната стая беше без калъф. Вратата на килера с хранителни провизии никога не се заключваше. Лампите в спалните непрекъснато горяха, за да прогонят мрака.

Персоналът не одобряваше това.