Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

– Не е нужно да го правиш.

– Но аз искам. – Усмивката му угасна. Посочи с ръка към столовете край огъня. – Ще се присъединиш ли към мен?

Прекосих стаята. Дългата маса беше отрупана с документи и купчини писма на гербова хартия с царския печат.

На съседния стол лежеше отворена книга. Той я отмести и двамата седнахме.

– Какво четеш?

Той хвърли поглед към заглавието.

– Една от военните истории на Каменски. Всъщност просто исках да погледам думите. – Той прокара пръсти по корицата. Ръцете му бяха обезобразени от драскотини и рани. Моите белези избледняха, но Тъмнейший беше дамгосал Николай другояче. По пръстите му все още личаха фини черни линии по местата, където хищните нокти си бяха пробили път през кожата му. Сигурно щеше да ги обясни с мъченията, на които е бил подложен като

затворник на Тъмнейший. Това донякъде си беше истина. Добре поне, че останалите дамги бяха изчезнали. – Не можех да чета – продължи той. – Докато бях... Случваше се да видя надписи по витрините или на сандъците със стока. Не ги разбирах, но поне си спомнях, че това не са просто драсканици.

Облегнах се назад в стола.

– Какво друго си спомняш?

Лешниковите му очи гледаха с отсъстващ поглед.

– Прекалено много. Аз... все още усещам онзи мрак в себе си. Мислех си, че ще отмине, но...

– Знам – отвърнах. – Сега си по-добре, но все още го има. – Също като сянката около сърцето ми. Не знаех доколко тя има общо със силата на Тъмнейший, а и не исках да се замислям. – Може с времето да се разсее.

Той притисна с пръсти основата на носа си.

– Хората не това искат от своя цар, не това очакват от мен.

– Дай си време да се излекуваш.

– Всички на мен чакат. Нещо трябва да им вдъхне сигурност. А няма да мине много време и Фйерда или Шу ще тръгнат срещу нас.

– Какво ще правиш тогава?

– Флотата ми е непокътната, да благодарим на светиите и на Привет – отвърна той, имайки предвид офицера, под чието командване остави всичко, когато се отказа от прикритието си като Щормхунд. – Тя би трябвало поне за известно време да неутрализира Фйерда, а в пристанището вече чакат товарни кораби, пълни с оръжие. Пратих съобщение до всички действащи военни гранични постове. Ще направим каквото е по силите ни да защитим границите. Утре поемам към Ос Олта и вече разпратих емисари, които да опитат отново да съберат доброволческите отряди под царските знамена. – Той леко се засмя. – Под моите знамена.

Усмихнах се.

– Представи си само какво кланяне и пълзене по корем ще настане сред поданиците и придворните ти.

– Всички ще приветстват царя пират.

– Капер.

– Какво го увъртаме, „незаконнороденият цар“ си е най на място.

– Всъщност те вече те наричат Корол резни – казах. Чула бях хората из улиците на Крибирск да си го шепнат: Белязания цар.

Той ме изгледа остро.

– Смяташ ли, че знаят?

– Съмнявам се. Но ти и без това си свикнал със слуховете по твой адрес, Николай. А от това може да излезе нещо добро.

Той изви вежда.

– Ясно ми е, че ти харесва да си обичан – казах, – но малко страхопочитание също няма да навреди.

– Тъмнейший ли те научи на това?

– И ти също. Спомням си една конкретна история за пръстите на фйердански капитан и неговото гладно куче.

– Следващия път, когато слушаш внимателно, ме предупреди да си меря приказките.

– Ти го каза.

Бегла усмивка разтегли устните му. После той свъси вежди.

– Трябва да те предупредя: Аппарат пристига тази вечер.

Изправих гръб на стола.

– Ще опростиш ли попа?

– Налага се. Имам нужда от подкрепа.

– Ще му предложиш ли място в двора?

– Преговаряме – горчиво отвърна той.

Можех да му разкажа всичко, което знам за Аппарат, но подозирах, че от най-голяма полза ще му е да научи местоположението на Бялата катедрала. Доскоро Мал беше единственият, който би могъл да ни отведе там, но се съмнявах, че вече е възможно.

Николай взе да върти ненужно бутилката квас в ръце.

– Още не е прекалено късно – каза. – Можеш да останеш. Можеш да се върнеш с мен във Великия дворец.

– И после какво?

– Ще преподаваш, ще ми помогнеш да възстановя Втора армия, ще мързелуваш край езерото.

Значи за това е намеквал Толя. Надявал се е да се върна в Ос Олта. Само мисълта за това ми причиняваше болка.

Поклатих глава.

– Аз не съм Гриша. И определено не съм от знатно по-текло. Не ми е мястото в двора.

– Може да останеш с мен – тихо проговори той. После пак завъртя бутилката. – Все още имам нужда от царица.