Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

– Задачата ти изглежда доста трудна – едва успях да изрека, защото устните му се притиснаха в моите.

– Затова пък тя го заслужава. А един ден току-виж ми позволила да я отведа в параклиса.

Потреперих.

– Не понасям параклиси.

– Казах на Ана Куя, че ще се оженя за теб.

Разсмях се.

– Нима още помниш?

– Алина – каза той, целувайки белега върху дланта ми, – аз всичко помня.

ВРЕМЕ БЕШЕ да напуснем „Томикяна“. Имахме на разположение само една нощ, за да позакрепнем – мълвата за унищожаването на Долината бързо се разпространяваше и скоро собствениците на изоставените стопанства щяха да се завърнат. Макар вече да не бях Призоваващата слънцето, трябваше да свърша още нещо, преди да погреба завинаги Санкта Алина.

Женя ни донесе чисти дрехи. Мал изкуцука зад една преса за ябълково вино да се преоблече, докато тя ми помагаше да навлека простата риза и сарафана към нея. Това бяха селски дрехи, даже не военна униформа.

Навремето, докато още бяхме в Малкия дворец, Женя вплете веднъж злато в косите ми, но сега се налагаха много по-решителни промени. Този път тя донесе купичка къна и китка ярки лъскави петльови пера, за да промени временно цвета на бялата ми коса, която ме издаваше. Накрая омота и кърпа около главата ми за по-сигурно.

Мал се появи отново, натъкмен с дълга риза, панталони и проста връхна дреха. Носеше черна вълнена шапка с тясна периферия. Женя сбърчи нос.

– Приличаш на селянин.

– Случвало се е да изглеждам и по-зле. – Той се взря в мен. – Косата ти червена ли е?

– Само временно.

– Тя и сега вече избелява – вметна Женя и плавно се изнесе от хамбара. Без нейна помощ цветът щеше да се изгуби до няколко дни.

Женя и Давид щяха да пътуват поотделно, за да се срещнат с останалите Гриша, събрани във военния гарнизон на Крибирск. Предложиха да вземат Миша със себе си, но той предпочете да остане с мен и Мал. Твърдеше, че ние двамата имаме по-голяма нужда от закрила. Погрижихме се неговият отличителен знак с изгряващото слънце да бъде скрит на сигурно място, а джобовете му да са натъпкани с твърдо сирене за Онкет. После тримата нагазихме в сивите пясъци, които доскоро бяха в пределите на Долината.

Не беше трудно да се слеем с тълпите, които прииждаха от и към Равка. Сред тях имаше цели семейства, групички войници, благородници и селяни. Дечурлигата се катереха по останките от пясъчните салове. Пътниците се събираха на спонтанно възникнали тържества. Целуваха се и се прегръщаха, подаваха си бутилки с квас и сладък хляб със стафиди. От време на време се поздравяваха с викове: „Юнежност!“. Единство.

Но сред веселието се срещаше и скръб. Над ронещите се останки на някогашния Новокрибирск тегнеше тишина. Повечето от постройките се бяха превърнали в прах. На мястото на старите улици сега имаше едва забележими пътеки и всичко беше добило еднакъв почти безцветносив нюанс. Кръглият каменен фонтан, издигащ се навремето в центъра на града, сега приличаше на полумесец, наполовина изяден от тъмната сила на Долината, където го беше докоснала. Тук-там от руините надничаха старци и мърмореха нещо един на друг. Даже извън пределите на разрушения град скърбящите оставяха цветя върху останките на пясъчните салове и правеха малки олтари в корубите им.

Навсякъде срещах хора, закичени с герба с двуглавия орел, понесли хоругви и развели знамената на Равка. Момичетата бяха вплели в косите си светлосини и златни панделки и аз дочух как си шепнат за изтезанията, които смелият млад принц геройски изтърпял, докато бил в ръцете на Тъмнейший.

Чух да се споменава и моето име. Пилигримите вече нахлуваха в Долината, за да видят с очите си станалото на това място чудо и да се помолят за Санкта Алина. Търговците отново бяха разпънали сергии и продаваха, както твърдяха, моите мощи – кости от пръстите ми; изображението ми ме гледаше от изографисаните дървени икони. Не че си приличахме много. Това момиче беше по-хубаво – със закръглени бузи и ведри кафяви очи, а нашийникът от еленови рога на Морозов обгръщаше тънкото му вратле. Алина от Долината.

Никой не си направи труд да задържи поглед върху нас. Ние не бяхме от благородно потекло. Нито войници от Втора армия. Нито принадлежахме към тая странна нова прослойка от войниците на Призоваващата слънцето. Ние бяхме безименни пътници. Просто минувачи.

В Крибирск тържествата бяха в разгара си. Сухите докове бяха яркоосветени от пъстроцветни фенери. Хората пееха и пиеха, покачени върху пясъчните салове. Тълпяха се по стъпалата на казармите и напираха към шатрата на офицерската столова за храна. Зърнах жълтото знаме върху Палатката с книжата и част от мен болезнено закопня да се върне отново там, да вдиша познатия аромат на мастило и хартия. Но не можех да рискувам някой от картографите да ме разпознае.