Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

– И с рамото ти е така – каза с усмивка тя. – Пак изглежда зле, но не толкова страховито като преди.

– Ами окото ти? – попитах.

– Изгубено е завинаги, но пък аз вече си харесвам превръзката. Мисля, че определено ми придава шикозен вид.

Сигурно съм се унесла, защото следващото нещо, което си спомням, беше Миша, застанал пред мен с брашнени ръце.

– Какво печеш? – попитах завалено.

– Джинджифилов сладкиш.

– А не ябълков?

– До гуша ми дойде от тия ябълки. Искаш ли да разбиеш глазурата?

Спомням си, че кимнах, после пак съм се унесла.

ЕДВА КЪСНО ВЕЧЕРТА Зоя и Тамар дойдоха да ни навестят с последни новини от Крибирск. Изглежда, мощта на муските се беше усетила чак на сухите докове. Вълната повалила Гриша и докерите на земята, а когато от всеки отказатся наоколо започнала да струи светлина, настанал същински хаос.

Когато Долината взела да се разпада, те дори дръзнали да навлязат в пределите ù, за да ускорят нейното унищожение. Някои нарамили пушки, за да направят хайка за волкри, да ги обкръжат в малкото останали тъмни ъгли на Долината и там да ги избият. Говорело се, че някои от чудовищата успели да избягат, дръзвайки да се покажат на светло, за да търсят други мрачни убежища. Сега – благодарение на докерите, Солдат Сол и опричниците , които не бяха избягали – от Долината били останали само няколко парцаливи кълбета мрак, които се носели над земята като изгубени от стадото си овце.

Когато слуховете за смъртта на Тъмнейший стигнали Крибирск, в гарнизона настанал хаос. Точно тогава триумфално се появил Николай Ланцов и се настанил в царските покои. Привикал главнокомандващите на Първа армия и водачите на Гриша и просто започнал да раздава заповеди. Мобилизирал всички оцелели части на армията, за да защити границите, разпратил вестоносци по крайбрежието да съберат флотата на Щормхунд и явно се справил с всичко това без миг сън и с две счупени ребра. Едва ли някой друг би имал такава издръжливост или пък самообладание – да не говорим за по-малкия царски син, набеден за незаконнороден. Николай обаче се беше готвил за това цял живот и аз със сигурност знаех, че има таланта да постига невъзможното.

– Как е той? – обърнах се към Тамар.

Тя помълча.

– Като обсебен – каза след малко. – Нещо е станало с него, макар че едва ли друг би го забелязал.

– Може и да си права – намеси се Зоя, – но аз не видях нищо такова. Ако продължава все така да пръска чар, мъжете и жените на Равка ще започнат да постилат пътя му с телата си заради едната привилегия царят да мине върху тях. Ти как изобщо успя да му устоиш?

– Уместен въпрос – промърмори Мал иззад гърба ми.

– Оказа се, че нямам слабост към смарагди – отвърнах.

Зоя завъртя очи.

– Нито към царска кръв, ослепителна харизма, несметно богатство...

– Тук може да спреш – прекъсна я Мал.

Склоних глава на рамото му.

– Всичко това е много изкусително, но моята истинска страст са обречените каузи. – Или поне една от тях. Безнако . Моята изгубена кауза, преоткрита отново.

– Явно съм заобиколена от глупци – възкликна Зоя, но се усмихваше.

Преди двете да се върнат в господарската къща, Тамар прегледа раните ни. Мал беше още твърде немощен, но това трябваше да се очаква след всичко, което преживя. Тамар беше изцерила раната в рамото ми и ако се изключи, че малко ме тресеше и ми беше криво, иначе се чувствах като нова. Или поне така им казах. Защото усещах изгубената си сила като отрязан крайник.

Задрямала съм на дюшека, който бяха примъкнали в хамбара, а когато се събудих, Мал се беше обърнал на хълбок с лице към мен и ме наблюдаваше. Изглеждаше твърде блед и очите му светеха прекалено трескаво. Посегнах и прокарах пръсти по белега върху челюстта му – същия, който беше получил във Фйерда, когато за първи път преследвал елена.

– Какво видя? – попитах. – Когато...

– Когато умрях ли?

Сръгах го лекичко и той изкриви лице.

– Видях Иля Морозов да свири на балалайка, яхнал еднорог.

– Много смешно, няма що.

Той се отпусна назад и предпазливо пъхна ръка под главата си.

– Нищо не видях. Помня само болката. Ножът сякаш беше обгърнат в пламъци, сякаш издълба сърцето ми от гърдите. А после – нищо. Само мрак.

– Ти си отиде – казах, потръпвайки. – А после и моята сила... – Гласът ми се пречупи.

Той протегна ръка и аз склоних глава на рамото му, като внимавах да не разместя превръзката на гърдите.

– Съжалявам – пророни той. – Имаше моменти... Понякога ми се щеше да загубиш силата си. Но никога не съм искал да се стигне дотук.