Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Тамар отвори устата на Мал, опитвайки да вкара въздух в дробовете му. Толя постави ръка върху гърдите, притискайки раната, докато се опитваше да възстанови биенето на сърцето му.

– Трябва ми повече светлина – каза той.

От гърлото ми се изтръгна задавен кикот. Протегнах ръце, умолявайки светлината и всички светци, живели някога. Никаква полза. Жестът ми беше напразен. Безсмислена пантомима. Оттатък нямаше нищо.

– Нищо не разбирам – проплаках и притиснах лице в Мал. Кожата му вече започваше да изстива.

Багра ме беше предупредила: „Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб“. Но тогава какъв беше смисълът от това жертвоприношение? Мигар сме живели само за да се превърне нашият живот в поука за цената на алчността? Това ли беше истината, която се криеше зад лудостта на Морозов: някакъв вид жестока математика, която взима нашата любов и онова, което сме загубили, и ги приравнява към нищото?

Това беше вече прекалено. Омразата, болката и скръбта взеха превес над мен. Ако силата ми можеше да се възвърне само за миг, щях да изпепеля целия свят.

Тогава го видях – някакво сияние в далечината, ярко острие, което разцепваше мрака.

Още преди да проумея какво става, се появи още нещо – ярка точка, която се превърна в широко разтворено ветрило от лъчи, струящи неудържимо отгоре.

Само на няколко крачки от мен мракът изригна в поток светлина. Щом очите ми свикнаха с яркото сияние, разпознах Владим, зяпнал смаяно светлината, която струеше от дланите му.

Огледах се и видях как из цялата долина един по един те се връщат към живота като звезди, появили се върху здрачаващото се небе: Солдат Сол и опричници , забравили за оръжията, стъписани, благоговеещи, ужасени и окъпани в светлина.

В съзнанието ми отново нахлуха думите на Тъмнейший, изречени на кораба, който пореше ледените води на Костницата: „Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате – влече ви все към посредствеността и малодушието“.

Той е имал отказатся за жена.

Той едва не е загубил своето дете отказатся .

Той се е смятал за единак в целия свят, сам със своята сила.

Чак сега го разбрах. Едва сега виждах какво беше направил. Точно в това се състоеше дарът на трите обединени муски: хилядократно увеличена сила, която обаче не е притежание само на един човек. Колко нови Призоваващи се бяха родили в този момент? Докъде стигаше силата на Морозов?

Около мен разцъфваха каскади и арки от светлина; от това неестествено сияние никнеха ярки градини. Лъчите се срещаха и там, където се пресичаха, мракът се възпламеняваше.

С изчезването на Долината около нас взеха да се носят и писъците на волкрите. Това беше същинско чудо.

Но мен това не ме трогваше. Светците можеха да продължават да творят чудеса. Гриша можеха да продължават да живеят вечно и да раздават поучения. Мал обаче беше мъртъв.

– Как?! – Вдигнах очи. Тъмнейший стоеше зад нас, втрещен пред немислимата гледка на разпадащата се наоколо Долина. – Не може да бъде! Не и без жар-птица... – Той млъкна насред думата, когато погледът му спря върху тялото на Мал. Малко след това зърна кръвта по ръцете ми. – Не може да бъде – повтори.

Даже сега, когато познатият му свят се преобразяваше сред взрив от мълнии светлина, той не проумяваше истинското предназначение на Мал. И никога нямаше да го разбере.

– Що за сила е това? – продължаваше да настоява.

После закрачи горделиво към нас, докато мракът се утаяваше в дланите му, а творенията му кръжаха около него.

Близнаците измъкнаха оръжията си. Без дори да се замисля, вдигнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи.

Тъмнейший се облещи. Отпусна ръце. Валмата от мрак се стопиха във въздуха.

– Не – пророни озадачен, клатейки глава. – Не. Това не е... Какво си направила?!

– Хайде – наредих на близнаците.

– Алина...

– Върнете ми го обратно – повторих. Звучах като обезумяла. Знаех го. Те не притежаваха силата на Морозов. Затова пък Мал откриваше зайците и в най-дълбоките дупки. Можеше да посочи съвсем точно накъде е север, дори застанал с главата надолу. Той щеше да намери пътя обратно към мен.

Изправих се със залитане. Тъмнейший се втурна към мен. Ръцете му посегнаха към гърлото ми.

– Не! – прошепна той.

Едва тогава осъзнах, че нашийника го няма. Сведох поглед. Видях го да лежи разбит на парчета край тялото на Мал. Китката ми беше гола; гривната на оковите също се беше строшила.