Лий Бардуго - Падение и подем Кн.3 от поредицата Гриша

Надигнах се от стола, бутнах краката му в ботуши от табуретката и се настаних върху нея, за да мога да го гледам право в очите.

– Аз вече не съм Призоваващата слънцето, Николай. Дори не съм Алина Старков. И не искам да се връщам в двора.

– Но ти ги разбираш тия... работи. – Той потупа гърдите си.

Така беше. Мерзост . Мрак. Може да ги мразиш и в същото време да жадуваш за тях.

– Аз ще съм ти само пречка. Сега силата трябва да е твой съюзник – напомних му.

– Наистина обичам да ме цитираш. – Той въздъхна. – Само да не бях такъв проклет умник.

Пъхнах ръка в джоба си и поставих смарагда на Ланцови върху коляното на Николай. Женя ми го беше върнала в „Томикяна“.

Той го взе, повъртя го в ръце. Камъкът заискри в зелено на светлината на огъня.

– Значи, ще си избереш някоя шуанска принцеса? Или апетитно закръглена хубавелка от Фйерда? Богата наследница от Керч? – Той ми протегна пръстена. – Задръж го.

Вперих поглед в него.

– Колко квас изпи?

– Нито капка. Задръж го. Моля те.

– Не мога, Николай.

– Дължа ти го, Алина. Равка ти го дължи. Това и още много. Извърши добри дела с негова помощ, купи си оперен театър или просто го вади понякога и го гледай с копнеж, докато си мислиш за красивия принц, който можеше да бъде твой. За твое сведение предпочитам последния вариант, най-добре съпроводен с порой от сълзи и рецитиране на слаба поезия.

Разсмях се.

Той взе ръката ми и мушна пръстена в нея.

– Вземи го и постави началото на нещо ново.

Затъркалях пръстена върху дланта си.

– Ще си помисля.

Той завъртя очи.

– Какво е това упорито нежелание да произнесеш простичката дума да ?

Усетих как сълзите напират и трябваше да примигна, за да не им позволя да рукнат.

– Благодаря ти.

Той се облегна назад.

– Двамата с теб бяхме приятели, не просто съюзници, нали?

– Не ставай магаре, Николай. Ние сме приятели. – Тупнах го здравата по коляното. – Сега ние двамата с теб ще уредим някои неща около Втора армия. А после ще идем да гледаме как горя на кладата.

НА ВРЪЩАНЕ към сухите докове се измъкнах, за да открия Женя. Двамата с Давид бяха затворени в шатрата на Фабрикаторите в източния край на лагера. Когато ù връчих запечатаното с червен восък и двуглавия орел на Равка писмо, тя не побърза да го отвори, а го задържа боязливо, сякаш досегът с тежкия плик беше крайно опасен.

После прокара палец върху восъчния печат, а пръстите ù леко се разтрепериха.

– Дали това е...

– Помилване.

Тя разчупи печата и притисна листа до гърдите си.

Давид изобщо не вдигна поглед от своята работа.

– В затвор ли ни пращат? – попита.

– Още не – отвърна тя. После отри сълзите си. – Благодаря ти. – Но веднага след това се намръщи, защото ù подадох второто писмо. – Това какво е?

– Предложение за работа. – Наложи се доста да го убеждавам, но най-накрая Николай разбра, че идеята ми е разумна. Прокашлях се. – Равка все още се нуждае от своите Гриша, а те все още имат нужда от сигурно убежище на този свят. Искам ти да предвождаш Втора армия заедно с Давид. И Зоя.

– Зоя?! Наказваш ли ме?

– Тя е силна и според мен има заложби да стане добър лидер. Или пък да превърне живота ти в кошмар. А най-вероятно и двете.

– Защо точно ние? Тъмнейший...

– Тъмнейший вече го няма, както и Призоваващата слънцето. Сега Гриша могат да вземат съдбата си в свои ръце, а аз искам всички ордени да са представени: Етералки, Материалки и Корпоралки.

– Аз всъщност не съм Корпоралки, Алина.

– Когато ти беше дадено да избираш, ти предпочете червеното. Пък и смятам, че това разделение няма да е толкова важно, когато Гриша сами се управляват. Всички вие сте силни. Всички знаете какво е да си изкушен от мощта, от властта или познанието. Освен това всички сте герои.

– Те ще последват Зоя, може би Давид...

– Ъ? – обади се разсеяно той.

– Нищо. Ще ти се наложи да присъстваш на много съвещания.

– Мразя съвещанията – изръмжа той.

– Но изобщо не съм сигурна, че ще тръгнат след мен, Алина – продължи тя.

– Ще ги накараш да те последват. – Докоснах рамото ù. – Смела и несъкрушима.

По лицето ù бавно се разля усмивка. После ми смигна.

– И прекрасна.

Ухилих се.

– Значи приемаш?

– Приемам.

Прегърнах я силно. Тя се разсмя, после подръпна кичура, който се беше изплъзнал от забрадката ми.

– Вече губи цвят – каза. – Дали да не те поосвежим малко?

– Утре.

– Утре тогава – съгласи се тя.

Прегърнах я още веднъж, после се измъкнах навън в догарящата светлина на деня.