Юнас Юнасон: Убиеца Андерш и неговите приятели

„И така нататък?“, помисли си Пер Першон, но не посмя да се обади.

– Бог да те благослови, синко мой, и нека ти даде сила, енергия и... сила. В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Пер Першон не знаеше как трябва да звучат молитвите, отправени за отделен човек, но това, което чу току-що, му се стори претупана работа. И дори беше на ръба да го каже, но свещеничката го изпревари.

– Двайсет крони, благодаря.

Двайсет крони? За това?

– Пасторката иска заплащане за молитвата си? – попита Пер Першон.

Жената кимна. Молитвите не бяха нещо, което човек просто да издекламира ей така. Изискваха концентрация и отдаденост, бяха изтощителни – а свещениците също трябва да живеят някак си, поне докато се намират на този свят, а не на небето.

Обаче това, което чу Пер Першон, не звучеше нито отдадено, нито концентрирано, а и той далеч не беше сигурен, че именно небето, а не нещо друго, очаква пасторката в съдбовния ден.

– Тогава десет крони? – пробва се жената.

Тя, какво, намаляваше цената от малко на почти нищо? Пер Першон я погледна по-отблизо и видя нещо... различно? Нещо... будещо съжаление?

Ето така реши, че жената му е по-скоро сестра по неволя, отколкото измамница.

– Иска ли пасторката един сандвич? – попита той.

Тя грейна.

– О, благодаря, би било добре. Бог да те благослови!

Пер Першон каза, че в историческа перспектива, кажи-речи, всичко сочи, че Господ е зает с нещо различно от това да благославя тъкмо него. И че молитвата, току-що отправена към онзи на небето, едва ли щеше да промени нещо.

Свещеничката като че се канеше да възрази, но рецепционистът бързо ѝ подаде кутията със сандвичите.

– Ето – каза той. – Докато се яде, не се говори.

– Господ насочва кротките към правда и ги учи на Своите пътища. Псалми 254 – каза свещеничката с пълна със сандвич уста.

– Така де – отвърна Пер Першон.

Жената наистина беше свещеник. Докато се тъпчеше с четирите сандвича с шунка на рецепциониста, тя му разказа, че си имала собствено паство до миналата неделя, когато председателят на Църковния съвет я прекъснал насред проповедта и я помолил да слезе от амвона, да си събере багажа и да напусне.

Пер Першон сметна това за ужасно. В небесната администрация нямало ли такова нещо като права на служителите?

Да, имало, разбира се, но председателят считал, че има основания да постъпи така. И, изглежда, цялото паство било съгласно с него. Включително и самата свещеничка, между другото. Поне двама от енориашите я замерили демонстративно с книгата с псалмите5, докато си тръгвала.

– Както разбира господинът, разполагам и с дълга версия. Желае ли да я чуе? Нека знае, че житейският ми път не е бил застлан с розови листенца.

Пер Першон се замисли. Искаше ли да чуе с какво, щом не с розови листенца, е бил застлан пътят на свещеничката, или му стигаше мизерията, която го обграждаше и без нейна помощ?

– Не съм сигурен, че животът ми ще се разведри, ако слушам за хора, които живеят в същия мрак като мен – каза той. – Но пасторката може да ми разкаже същината. Стига да не е твърде многословна.

Същината? В общи линии, от седем дни обикаляла наоколо, от неделя до неделя. Спала по мазетата и Бог знае къде още, ядяла каквото ѝ попадне...

– Като например четири от общо четири сандвича с шунка – отбеляза Пер Першон. – Иска ли свещеничката да прокара единствената ми храна за деня с последната ми бутилка малинов сок?

Свещеничката не отказа. А след като утоли жаждата си, рече:

– Накратко казано, не вярвам в Бог. Още по-малко в Исус. Татко ме принуди да тръгна по стъпките му – в смисъл по стъпките на татко, не на Исус. За нещастие, така и не се сдоби със син, а единствено с дъщеря. Той от своя страна е бил принуден да стане свещеник от дядо. А може пък и двамата да са били пратени от дявола, трудно е да се каже. Във всеки случай свещеничеството се предава в семейството.

Да бъдеш жертва на баща си или дядо си и да живееш в тяхната сянка, беше обстоятелство, познато на Пер Першон. Той веднага изпита чувство на солидарност и каза, че ако не бяха предните поколения с всички гадости, които са насъбирали за децата си, животът на последните щеше да е по-добре уреден.

Свещеничката се въздържа да отбележи нуждата от наличие на предни поколения за съществуването на въпросните деца. Вместо това го попита какво го е отвело чак до... тази пейка в парка.

До тази пейка, да. И до мрачната рецепция, където живееше и работеше. И си пиеше бирата с Убиеца Андерш.