Още преди да получи ключа от стаята, Убиеца Андерш успя да разправи житейската си история на младия рецепционист, който се бе оказал на пътя му. Историята включваше детството му, макар Андерш да не смяташе, че то е от значение за по-нататъшното му развитие. От ранните си години помнеше най-вече как баща му се напива, за да понася работата си, и после мама започва да прави същото, за да понася татко. В резултат татко не можеше да понася мама и го показваше, като я пердашеше през равни интервали, най-вече пред общия им син.
След края на разказа рецепционистът не посмя да стори друго, освен да поздрави Убиеца Андерш с добре дошъл, да стисне ръката му и да се представи.
– Пер Першон – каза той.
– Юхан Андершон – каза убиецът и обеща да опита занапред да убива възможно най-малко хора.
След това попита рецепциониста дали не му се намира някоя и друга бира. След седемнайсет години лишения гърлото на човек лесно пресъхва.
Пер Першон не възнамеряваше да положи началото на отношенията си с Убиеца Андерш, като му откаже бира. Но докато му наливаше, попита господин Андершон дали би било възможно да не употребява алкохол и хапчета в хотела.
– Да, така ще е най-добре – отвърна Юхан Андершон. – Но ми викай Убиеца Андерш. Всички така правят.
1 Полукръвните породи коне са създадени чрез кръстосване на чистокръвни коне с друга порода. Използват се за езда и впряг. – Б. пр.
2 Производители на селскостопанска техника, в случая трактори. – Б. пр.
3 Езерният нос (шв.). – Б. пр.
Глава 2
Човек трябва да се радва на малките неща. Като това, че месеците си минаваха, без Убиеца Андерш да убие рецепциониста или някого другиго в непосредствена близост до хотела. И като това, че шефът разрешаваше на Пер Першон да затваря рецепцията за няколко часа всяка неделя. Стига времето – за разлика от повечето други неща – да бе на страната на рецепциониста, той се възползваше и излизаше навън. Не за да му отпусне края – парите никога не му стигаха за такова нещо. Обаче да седи мирно и да размишлява на пейка в парка все още беше безплатно.
Именно това правеше, заредил се с четири сандвича с шунка и бутилка малинов сок, когато съвсем неочаквано някой го заговори.
– Как си, синко?
Пред Пер стоеше жена, не много по-възрастна от него самия. Изглеждаше мръсна и опърпана, а около врата ѝ имаше бяла свещеническа яка, също зацапана.
Пер Першон никога не беше залягал над религията, но свещениците си бяха свещеници и той реши, че жената пред него заслужава не по-малко уважение от убийците, наркоманите и обикновените отрепки, с които общуваше на работа. А може би дори повече от тях.
– Благодаря, че попита – каза той. – Бил съм и по-добре. Или всъщност не съм, като се замисля. Може да се каже, че животът ми е изпълнен с относително равномерно разпределена мъка.
„Ама какво съм седнал да се изповядвам – помисли си той. – Я малко по-весело!“
– Но не бих искал да товаря пасторката със здравето и настроението си. Стига да имам какво да ям, всичко е наред – каза той и показа, че разговорът е приключил, като насочи вниманието си към отварянето на кутията със сандвичи.
Жената обаче не регистрира намека. Вместо това каза, че не би я натоварило да му помогне с каквото може, ако това би направило съществуването му по-поносимо. Най-малкото, което можела да стори, било да се помоли за него.
Да се помоли? Пер Першон се зачуди с какво мърлявата свещеничка си мислеше, че би помогнало това. Да не очакваше, че от небето ще завалят пари? Или хляб и картофи? Но... нека заповяда. Не бива да отпраща някой, който му мисли доброто.
– Благодаря. Ако пасторката смята, че молитва, отправена към небесата, може да направи живота ми по-лесен, тогава няма да се инатя.
Свещеничката се усмихна и седна на пейката до излезлия в неделна почивка рецепционист, след което се захвана за работа.
– Господи, виж чадото си... как се казваш, между другото?
– Казвам се Пер – отговори Пер Першон и се зачуди за какво ли му беше на Господ тази информация.
– Господи, виж чадото си Пер, виж как страда той...
– Е, не страдам чак толкова.
Свещеничката спря и каза, че ще е най-добре да започне отначало, както и че молитвата вършела най-добра работа, ако не я прекъсват твърде много.
Пер Першон помоли за извинение и обеща да я остави да се домоли на спокойствие.
– Благодаря – каза свещеничката и пробва отново. – Господи, виж чадото си, виж как чувства, че би могъл да живее по-добре, макар и да не страда чак толкова. Господи, дай му вяра, научи го да обича света и светът ще го обикне. О, Исусе, носи кръста си рамо до рамо с него, да дойде Твоето царство и така нататък.
Читать дальше