Луиз Пени - Жестокият месец

Беше облечена в яркосиньо, с червена туника, леко показваща се отдолу. Кожата ѝ, набръчкана и осеяна с изпъкнали вени, бе открита на врата до изпъкналите ѝ ключици. Беше стара, уморена и грозна. Със слабата си ръка плахо стискаше синия шал около раменете, сякаш се боеше да се разголи. А на лицето ѝ бе изписана страшна тревога и горчивина. Самота и скръб. Но имаше нещо още по-смайващо. Нещо в очите ѝ.

Питър имаше чувството, че няма да може да си поеме дъх повече. Или че няма да му е необходимо. Портретът сякаш дишаше вместо него. Сякаш бе проникнал в тялото му и се бе слял със същността му. Страха, празнотата, срама.

Но в тези очи, в тях имаше нещо друго.

Това беше Рут като Мария, Божията майка. Богородица като една забравена от всички старица. Но тези стари очи започваха да виждат нещо. Питър стоеше неподвижно и направи това, което Клара винаги го съветваше, а той не правеше. Остави картината да влезе в него.

Тогава го видя.

Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Мига, в който светът се променя завинаги. Това виждаше Рут. Надежда. Първия новороден зачатък на надежда. Питър ясно си даде сметка, че картината е шедьовър. Като фреските на Микеланджело в Сикстинската капела. Но докато великият италиански художник бе отразил мига, в който бог създава човека, Клара бе уловила момента, в който пръстите им се докосват.

– Гениално – прошепна. – Най-невероятната картина, която съм виждал.

Всички префърцунени епитети бяха неадекватни за този портрет. Всичките му страхове и тревоги изчезнаха. И любовта му към Клара се възвърна.

Питър я прегърна и двамата се смяха и плакаха от радост.

– Идеята ми дойде онази вечер, когато слушах Рут да говори за Лилия. Ако не беше дал идеята да ги поканим на вечеря, Питър, това нямаше да се случи. Благодаря ти. – Притисна го силно до себе си и го целуна.

През следващия час Клара му разказва надълго и нашироко за произведението си. Ентусиазмът ѝ бе заразителен. Накрая и двамата се изтощиха от вълнение.

– Хайде – предложи тя. – Да отидем в имението „Хадли“. Вземи стек бира от килера, сигурно вече са жадни.

Когато тръгваше, Питър отново хвърли поглед към ателието на жена си и с облекчение установи, че смазващата завист, която бе изпитвал по-рано, почти я няма. Знаеше, че си отива завинаги. Скоро щеше да изчезне съвсем и за първи път в живота си той щеше да изпита искрена радост заради другиго.

Така тръгнаха към имението „Хадли“. Питър носеше стек бира и само частица завист, която започваше да избледнява.

* * *

– Радваш ли се?

Рен-Мари пъхна ръка в тази на съпруга си. Арман я целуна и кимна, след което посочи с бирата си моравата. Хенри си играеше с ядосаната Мирна, която се опитваше да накара друг да хвърля топката на неуморното куче. Беше направила грешката да му даде един кренвирш, който бе паднал на земята, и сега той я приемаше за най-добрия си приятел.

– Mesdames et messieurs 79 – извиси се гласът на мосю Беливо над събралите се.

Всички оставиха храната и се събраха пред верандата на старото имение. До Беливо стоеше Одил Монман. Изглеждаше притеснена, но абсолютно трезва.

– Прочетох „Сара Бинкс“ – прошепна Гамаш на Мирна. – Прекрасна книга. – Извади я от джоба си. – Написана е в чест на поезията на онази жена от прерията, но стихотворенията в нея са ужасни.

– Нашата съгражданка Одил Монман е написала ода за днешния ден и за имението „Хадли“ – обяви Беливо.

Одил пристъпваше от крак на крак, сякаш ѝ се пишкаше.

– Книгата е моя! Исках да я подаря на нея. – Рут я грабна от Гамаш и посочи към Одил с нея. – Къде я намерихте?

– Беше скрита в нощното шкафче на Мадлен.

– Мадлен ли? Откраднала я е от мен? Мислех, че съм я загубила някъде.

– Взела я е, когато е разбрала какво мислиш да направиш – изсъска Мирна. – Когато каза на Одил, че ти напомня за Сара Бинкс, тя си помисли, че ѝ правиш комплимент. Ти си нейният идол. Мадлен не е искала да нараниш чувствата ѝ. Затова е откраднала книгата.

– Това е нещо дребно, което написах снощи, докато гледах хокейния мач – заяви Одил.

Присъстващите закимаха в знак на одобрение към такова вдъхновение, към тази естествена връзка между поезията и дългите мачове.

Одил се покашля и изрецитира:

Една проклета патица изкълва ухото му

и лицето му стана грозно и бледо.

– О, коя жена ще се влюби в мен сега? –

затюхка се и заплака горчиво той.

Но една жена дойде и влюби се в мъжа