Луиз Пени - Жестокият месец

След броени минути Рен-Мари се бе покатерила на строителна стълба и стържеше боята от старото имение, а Гамаш почистваше рамките на прозорците на долния етаж. Той не обичаше да се катери, а тя – да чисти рамки.

Докато стържеше, на инспектора му се стори, че къщата пъшка, както правеше Хенри, когато го чешеш между ушите. От удоволствие. Години на разпад, безстопанственост и тъга се смъкваха на слоеве под шпаклите. Дали през цялото време бяха чували пъшкане? Дали старата къща е стенела от удоволствие, когато е имала компания? А те са си мислели, че е нещо зловещо?

Жителите на Трите бора бяха решили да не събарят имението „Хадли“, а да му дадат шанс. Реставрираха го за нов живот.

Сега къщата сякаш се перчеше под слънцето, участъците с прясна боя блестяха. Някои работници сменяха прозорците, други чистеха вътре.

– Хубаво пролетно почистване – отбеляза собственичката на пекарната, Сара, чиято дълга кестенява коса бе събрана на кок.

Навън бяха запалили барбекю и в почивките хората пийваха бира или лимонада и хапваха сандвичи и наденички. Гамаш си взе една бира и се загледа надолу към Трите бора. Селото беше спокойно. Всички бяха тук – млади и стари; дори болните бяха получили столове и четки, за да може всеки жител на Трите бора да допринесе за имението „Хадли“ и за развалянето на магията. Магията на тревогата и скръбта.

Но най-вече на самотата.

Единствените, които липсваха, бяха Питър и Клара Мороу.

* * *

– Готова съм! – извика Клара от ателието си.

Лицето ѝ бе оцапано с боя. Избърса ръце в един парцал, който бе твърде мръсен, за да ѝ свърши работа.

Питър стоеше пред ателието. Подготви се. Пое си дълбоко въздух, мислено каза молитва. Отчаяна молитва. Молеше се картината да бъде истински, безспорно, непоправимо ужасна.

Отказал се бе да се бори срещу нещото, от което бягаше от дете, от което се беше крил, преследван ден и нощ от жестоките думи. От упреците на разочарования си баща, който искаше от него да е най-добрият. А Питър знаеше, че винаги ще се проваля. Някой винаги щеше да е по-добър от него.

– Затвори очи.

Клара дойде до вратата. Питър се подчини и почувства малката ѝ ръка върху своята. Тя го въведе в стаята.

* * *

– Погребах Лилия – каза Рут, като се приближи до Гамаш.

– Моите съболезнования.

Старицата стоеше облегната на бастуна си, а зад нея беше Роза, която вече се превръщаше в хубава здрава патица.

– Горкото мъниче.

– Все пак имаше щастието да изпита любовта – отбеляза Гамаш.

– Любовта я уби.

– Любовта я поддържаше жива.

– Благодаря. – Старата поетеса се обърна и погледна имението „Хадли“. – Горката Хейзъл. Тя страшно обичаше Мадлен. Дори аз го виждах.

Гамаш кимна:

– Мисля, че ревността е най-жестоката емоция. Превръща ни в нещо изродено. Ревността е разяждала Хейзъл. Погълнала е щастието ѝ, спокойствието ѝ. Разума ѝ. Накрая жената е била толкова заслепена от озлобление, че не е осъзнавала, че вече има всичко, което желае. Любов и приятелство.

– Тя не обичаше мъдро, а прекалено силно. Някой трябва да напише пиеса за това – мрачно се усмихна Рут.

– Това е най-голямата грешка – съгласи се Гамаш. След малко измърмори, сякаш говореше на себе си: – Най-близкият враг78. Не е човек, нали? Това сме самите ние.

Двамата се загледаха към имението „Хадли“ и хората, които работеха по него, за да го възстановят.

– Зависи от човека – каза Рут. Изведнъж на лицето ѝ се изписа изненада и тя посочи към задната страна на къщата. – Боже мой, не бях права! Там има феи.

Гамаш погледна. В дъното на градината един храст се размърда. След малко се появиха Оливие и Габри, които влачеха наръч окосена орлова папрат.

– Ха-ха! – изсмя се победоносно Рут. Когато смехът ѝ заглъхна, на лицето ѝ се изписа тънка усмивка. – Ето, една тайна ви казвам... – Кимна към хората в старата къща. – Мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим.

– В една минута, в миг на око – добави Гамаш.

* * *

– Готов ли си? – попита Клара с глас, разтреперан от вълнение.

Беше работила без почивка, за да изпревари идването на Фортен. Но неусетно осъзна, че бърза за друго – да отрази онова, което виждаше, което чувстваше, върху платното.

Най-сетне бе успяла.

– Добре, може да погледнеш.

Питър отвори очи. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Беше огромен портрет на Рут. Но Рут, каквато никога не я бе виждал. Всъщност даде си сметка, че я е виждал такава, но само мимоходом, под случайни ъгли, в неочаквани моменти.