Луиз Пени: Жестокият месец

– Откраднала е една от брошурите ми! – оплака се Габри на Мирна.

– Мисли мащабно, Габри.

Хотелиерът с мъка се примири, че неговата загуба може би не е чак толкова голяма, колкото на Мадлен. Или на Хейзъл.

– Горката Хейзъл – прошепна и всички кимнаха.

Горката Хейзъл.

77 Вярно ли е това? (фр.) – б. пр.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

През следващата седмица Арман Гамаш изпадна в особено състояние на вцепенение. Храната не му беше вкусна, вестникът не беше интересен. Седеше и препрочиташе едно и също изречение в „Дьовоар“. Рен-Мари се опита да го накара да обсъдят идеята за екскурзия по случай трийсет и петата годишнина от сватбата им. Той отговори, прояви някакъв интерес, но ярките, искрящи цветове на живота му бяха помътнели. Сякаш сърцето му изведнъж бе станало прекалено тежък товар. Гамаш се щураше насам-натам и се опитваше да не мисли за случилото се. Една вечер обаче, когато се разхождаше с Рен-Мари, Хенри, немската им овчарка, внезапно се измъкна и хукна през парка към един познат човек от другата страна. Гамаш го извика и кучето спря. Но другият мъж вече бе видял животното и собственика му.

Още веднъж и за последен път Мишел Бребьоф и Арман Гамаш се погледнаха в очите. Между тях ставаха толкова много неща. Деца играеха, кучета се търкаляха и гонеха пръчки, млади родители се радваха на отрочетата си. Въздухът ухаеше на люляк, жужеше от пчели, ехтеше от лай и детски смях. Целият свят стоеше между Арман Гамаш и най-добрия му приятел.

И Гамаш копнееше да отиде и да го прегърне. Да усети допира на познатата ръка. Да долови миризмата на Мишел: на сапун и тютюн за лула. Копнееше за компанията му, за гласа му, за очите – грижовни и весели.

Най-добрият му приятел му липсваше.

Само като си помислеше, че години наред Мишел го е мразил. И защо? Защото беше щастлив.

Колко горчиво е да гледаш щастието през чужди очи.

Днес обаче в очите на Гамаш нямаше никакво щастие, само тъга и съжаление.

Бребьоф леко вдигна ръка и пак я отпусна, после се отдалечи. Гамаш също понечи да му махне, но приятелят му вече се бе обърнал. Рен-Мари го хвана за ръката, той улови каишката на Хенри и тримата продължиха разходката си.

Робер Лемио бе обвинен за нападение и опит за убийство. Очакваше го дълъг престой зад решетките. Но на Гамаш сърце не му даваше да повдигне обвинения срещу стария си приятел. Знаеше, че трябва да го стори. Знаеше, че се проявява като страхливец, щом не го прави. Но всеки път, когато тръгнеше към кабинета на Паже, си спомняше ръката на малкия Мишел Бребьоф върху своята. Спомняше си уверенията на малкото момче, че всичко ще се оправи. Че не е сам.

И не можеше да го направи. Приятелят му го беше спасил веднъж. И сега бе ред на Гамаш да стори същото за него.

Все пак Бребьоф напусна полицията, животът му бе съсипан. Продаде къщата си и двамата с Катрин щяха да напуснат Монреал и всичко, което обичаха. Мишел Бребьоф бе отлъчен.

* * *

Гамаш получи покана за чай у полицай Никол и семейството ѝ в събота следобед. Паркира колата си пред малката, но спретната къща. Видя няколко лица на големия прозорец, който гледаше към улицата, но когато тръгна по алеята към входа, те се скриха. Вратата се отвори още преди да почука.

За първи път Гамаш се срещна с Ивет Никол. С човека, не с полицая. Младата жена носеше семпъл панталон и пуловер и той осъзна, че за първи път я вижда без нито едно петно по дрехите. Ари Николаев – дребен, хилав и нервен човечец, избърса длани в панталона си и му подаде ръка.

– Добре дошъл в дома ни – каза на развален френски.

– За мен е чест – отговори Гамаш на чешки.

Сигурно и двамата се бяха упражнявали цяла сутрин да поздравят другия на родния му език.

През следващия час Гамаш бе принуден да слуша какофония от крясъци на езици, които дори не можеше да разпознае. Една стара стринка дори си го измисляше, докато говореше, беше убеден в това.

Храната и напитките не свършваха. После започнаха песните. Беше весело, дори еуфорично. Но всеки път, когато погледнеше Никол, тя стоеше на самия вход на дневната. Най-накрая отиде при нея.

– Защо не влезеш?

– Тук ми е добре, господин инспектор.

Гамаш я изгледа изпитателно.

– Какво има? Ти изобщо влизаш ли там? – попита я удивено.

Никол поклати глава:

– Никога не ме канят.

– Но това е твоят дом.

– Те са заели всичко. Няма място.

– На колко години си?

– На двайсет и шест.

– Време е да си извоюваш място. Настоявай. Не по тяхна вина стоиш тук, Ивет.