Робърт Галбрейт - Зовът на кукувицата

Из пъба се разнасяше врява и дрънкане на чаши, но гласът на Джона се издигна над тях изненадващо отчетлив:

– Радвам се, че си счупил ченето на мръсника.

– И носа му – весело добави Страйк. – Късмет, че заби нож в мен, иначе можеше да не ми признаят законна самозащита.

– Дошъл е въоръжен – замислено промълви Джона.

– Нищо чудно – отбеляза Страйк. – Бях поръчал на секретарката си да му подшушне на погребението на Рошел, че получавам смъртни заплахи от откачен, който иска да ми разпори корема. Това е посяло намерението в ума му. Планирал е, ако се стигне дотам, да представи убийството ми като дело на горкия Брайън Мадърс. После вероятно е щял да се прибере у дома, да премести отново стрелките на часовника на майка си и да повтори същия номер. Той не е нормален. Но това не му пречи да е голям хитрец.

Като че нямаше какво повече да се каже. Когато излязоха от пъба, Ейджиман, който с нервна настойчивост бе поискал той да плати бирите, отправи плахо предложение за парична премия на Страйк, чието оскъдно съществуване пресата не бе пропуснала широко да оповести. Страйк категорично отказа, но не остана обиден. Виждаше, че младият сапьор още не съумява да възприеме новопридобитото си огромно състояние, че се огъва под бремето и отговорността, които то му създава, че все още е повече притеснен, отколкото зарадван. Налице бе и ужасно потискащият факт как милионите бяха дошли при него. Страйк отгатваше, че мислите на Джона Ейджиман се лутат между другарите му в Афганистан, виденията на спортни коли и гледката със сестра му, лежаща мъртва на снега. Кой по-остро от войник, играещ хазарт със смъртта, би могъл да осъзнае случайността на заровете, хвърлени от съдбата?

– Той няма да се измъкне, нали? – внезапно попита Ейджиман, когато вече се канеха да се разделят.

– Не, разбира се – увери го Страйк. – До вестниците не е стигнало още, но полицията е открила мобилния телефон на Рошел в сейфа на майка му. Той не се е отървал от него. Сменил е кода на сейфа, така че никой освен него да не може да го отвори: 030483. Великден, хиляда деветстотин осемдесет и трета година, денят, в който е убил моя приятел Чарли.

Беше последният ден на Робин в офиса. Страйк я бе поканил да отидат заедно на срещата с Джона Ейджиман, за чието откриване тя имаше такъв голям принос, но Робин отказа. Страйк имаше усещането, че тя умишлено се отдръпва от случая, от работата, от него. Същия следобед той имаше назначен час в Центъра за пациенти с ампутации в болницата „Сейнт Мери“. Тя щеше вече да си е тръгнала, докато той се върнеше от Роухамптън. Матю щеше да я води в Йоркшър за уикенда.

Когато Страйк докуцука до офиса си през несекващата неразбория от пътните ремонтни работи, се запита дали някога отново ще види временната си секретарка след днешния ден, но всъщност се съмняваше това да се случи. Не много отдавна временният характер на уговорката им бе единственото, което го примиряваше с присъствието ѝ, но сега вече знаеше, че тя ще му липсва. Бе отишла с него в таксито до болницата и бе увила шлифера си около кървящата му ръка.

Експлозивната публичност около ареста на Бристоу никак не бе навредила на бизнеса на Страйк. Не след дълго май наистина ще има нужда от секретарка. Ето, дори и сега, докато се качваше по стълбите бавно и мъчително, чуваше гласа на Робин, която говореше по телефона:

– ...среща едва за вторник, боя се. Господин Страйк ще е зает през целия ден в понеделник... Да... непременно... Записвам ви за единайсет часа. Да. Благодаря. Дочуване.

Робин се завъртя на стола си при влизането на Страйк.

– Какво представлява Джона? – попита го тя.

– Симпатяга – отвърна Страйк, като се отпусна на издъненото канапе. – Ситуацията му е разбъркала главата. Но алтернативата бе десетте милиона да идат при Бристоу, така че ще трябва да се справи някак.

– Докато те нямаше, се обадиха трима евентуални клиенти – каза тя, – но този последният малко ме притеснява. Може да се окаже поредният журналист. Повече настояваше да обсъждаме теб, отколкото проблема му.

Вече бе имало няколко подобни обаждания. Пресата с ликуване се бе вкопчила в историята, която изобилстваше от различни гледни точки и от всичко, което репортерите обичаха най-много. Страйк беше широко застъпен в публикациите. За негова радост най-използваната снимка бе една отпреди десет години, правена още когато бе в армията. Бяха изровили обаче и снимката на рок­звездата, съпругата му и супергрупарката.