Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Матю преживя ли го вече? – попита Страйк, като се отпусна на канапето.

– Не мога да кажа, че сияе от щастие – отвърна тя и се усмихна. – Чай?

Знаеше как го обича той: силен, много тъмен на цвят.

– Коледен подарък – каза й той, когато тя се върна с подноса, и й подаде обикновен бял плик.

Робин го отвори с любопитство и извади отвътре снопче материали с напечатан текст.

– Детективски курс през януари – поясни Страйк. – Така че следващия път, като вадиш торбичка с кучешко ако от контейнер за отпадъци, никой да не те забележи.

Тя се засмя възторжено.

– Благодаря ти. Благодаря ти!

– Повечето жени биха очаквали цветя.

– Не съм като повечето жени.

– Да, това го забелязах – отвърна Страйк и си взе шоколадова бисквита.

– Анализираха ли ги вече? – поинтересува се тя. – За кучешките изпражнения питам.

– Да. Пълни са с човешки вътрешности. Размразявала ги е на порции. Откриха също следи в паничката на добермана, а останалото беше във фризера й.

– Господи – промълви Робин и усмивката на лицето й се стопи.

– Престъпен гений – отбеляза Страйк. – Вмъкнала се в кабинета на Куин и оставила две от собствените си използвани касети с ленти зад бюрото. Анстис склони да бъдат тествани. Оказа се, че по тях няма никаква ДНК от Куин, изобщо не ги е докосвал, следователно не той е напечатал съдържащото се там.

– Анстис говори ли ти все още?

– Едва-едва. Но му е трудно да ме отреже напълно. Аз му спасих живота.

– Разбирам, че това прави нещата деликатни и неловки – съгласи се Робин. – Значи, вече изцяло приеха теорията ти?

– След като разбраха какво търсят, случаят е от ясен по-ясен. Тя е купила дубликата на пишеща машина преди две години. Поръчала бурката и въжетата с картата на Куин и накарала да ги пратят в къщата, докато работниците още били там. Имала е много възможности да се добере до неговата „Виза“ през годините. От палто, оставено на закачалката в офиса, докато е бил до тоалетната, или я е измъкнала от портфейла му, когато го е докарвала от партита пиян и заспал. Познавала го е достатъчно добре, за да знае, че е нехаен и не проверява сметки. Имала е достъп до ключа на Талгарт Роуд, а той е лесен за копиране. Обходила е цялата къща, знаела е, че там е складирана солна киселина. Гениално замислено, само че прекалено изпипано – заключи Страйк и отпи от тъмнокафявия си чай. – Сега я пазят да не прибегне към самоубийство. Но още не си чула най-откаченото.

– Нима има още? – уморено попита Робин.

Колкото и нетърпеливо да бе очаквала идването на Страйк, все още се чувстваше недобре от събитията, преживени предишната седмица. Изправи гръб и събра сили.

– Тя е запазила проклетата книга.

– Как така? – смръщи се Робин насреща му.

– Държала я във фризера при червата. Окървавена, защото я отнесла у дома си в чантата с карантиите. Истинският ръкопис. Онзи „Bombyx Mori“, който Куин е написал.

– Но... защо...?

– Един господ знае. Фанкорт твърди...

– Ти си се виждал с него?

– За кратко. Сега пък е решил, че от самото начало е подозирал Елизабет. Обзалагам се, че знам какъв ще е сюжетът на следващия му роман. Тъй или иначе, той твърди, че тя не би могла да се накара да унищожи оригинален ръкопис.

– За бога... Не е имала проблем да унищожи автора му!

– Да, но това е литература, Робин – ухили се Страйк. – И ако искаш да знаеш, в „Роупър – Чард“ горят от желание да издадат истинската творба. Фанкорт ще напише въведението.

– Ти се шегуваш!

– Не. Куин най-сетне ще има бестселър. Не гледай така – смъмри я той, докато тя клатеше невярващо глава. – Можем само да се радваме. Лионора и Орландо ще са богати, когато „Bombyx Mori“ се появи по книжарниците. А това ми припомня, че ти нося още нещо.

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото, лежащо до него на канапето, и й подаде свитата на руло рисунка, която бе пазил грижливо там. Робин я разгъна и се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи. Два къдрокоси ангела танцуваха под старателния надпис: „На Робин с обич от Додо“.

– Как са те?

– Много добре – отвърна Страйк.

Беше посетил къщата на „Съдърн Роу“ по покана на Лионора. Двете с Орландо го посрещнаха, хванати за ръка, на вратата, а на шията на Орландо както обикновено висеше Нахалната маймуна.

– Къде е Робин? – настоятелно се поинтересува Орландо. – Исках Робин да е тук. Бях й нарисувала картина.

– Дамата е претърпяла катастрофа – припомни Лионора на дъщеря си, като отстъпи назад, за да пропусне Страйк в коридора, но продължаваше здраво да стиска ръката на Орландо, сякаш се боеше, че някой отново може да ги раздели. – Вече ти казах, Додо, тя е извършила нещо много смело, при което е катастрофирала с кола.