Род Стюарт - Автобиография

- Какво ще кажеш за това, Том?

И той слушаше, лапнал лулата, и казваше:

- Аха, добре върви.

Уважавах го изключително много заради постиженията му. Ако не правеше нищо, аз уважавах това. Ако разговаряше с мен за това какво трябва да направя - което той правеше по един много приятен начин - аз определено уважавах това. Нямаше никакво крещене, лоши усещания или гняв. Ако някога е бил изнервен, въобще не го показа. Другите продуценти искаха да поставят върху продукта свой отличителен белег, да ливнат от своето тъй наречено „разпознаваемо звучене“. Понякога егото на продуцента е голямо колкото това на певеца, а това не е рецепта за забавление. Том беше различен и човек си мислеше: Господи, сега вече знам защо всичко онези велики хора са искали да работят с него. Не само че знае какво прави, а толкова лесно се работи с него.

Наистина за първи път се намирах в студио и се чувствах напълно спокоен. Бяхме запазили студиото, което значеше, че можем да идваме и да си тръгваме, когато поискаме, без никакви бюджетни ограничения, затова доста време изкарвахме в седене и разказване на истории. Том разказа за това как Отис Рединг написва Dock of the Bay с китара, която Стийв Кропър бил настроил на ми мажор. Ако настроиш китарата по този начин, можеш да изсвириш Dock of the Bay с един пръст, както Отис го е сторил. И той разказа за свадите, които е имал с Отис за „Сам&Дейв“, вокалния ритъм енд блус дует, когато са били съперници с него в „Стакс Рекърдс“, като Отис е казал:

- Трябва да сториш нещо, Томи, трябва да сториш нещо. Става все по-трудно да ги задминавам.

Отис звучеше страхотно. Не е виждал никакъв срам в това да успееш да се реализираш - в това да си артист. Колкото се може повече неща извлякох от този пример.

Първия път, когато завършихме едно парче, Том се изправи и каза:

- Така, време е да излезем на балкона.

Леко се обърках.

- Това е тестът с балкона - обясни той. - Всички са го правили. Отис го е правил, Арета го е правила...

Състоеше се в това да се излезе навън и парчето да се изслуша от балкона, през вратата. По този начин ще се чуе дали наистина притежава ритъм. В студиото, с усилен звук, почти всичко звучи страхотно. Трябва да се отдалечиш на разстояние, за да видиш дали ще проработи. По-късно, Том ме запозна с теста с колата, друга тактика на „Мъсъл Шоулс“: прокарването на два кабела до колата и пускането на песента през малките и тонколони. Ако парчето премине през този тест и все още звучи добре, значи си напипал нещо хубаво.

Дали ми липсваха Рони Ууд, Мики Уолър и старите грубияни от предишните ми пет албума за „Мъркюри“? Ами, Уди беше на турне с „Ролинг Стоунс“, когато се правеше Atlantic Crossing и нямаше как въобще да вземе участие. Разбира се, че ми липсваше тяхната компания. Но в същото време Том бе слушал „Фейсис“ и каза, че те не са достатъчно гъвкави в музикален смисъл за онова, към което той се е насочил; и ето ме и мен, пея с легендарните R&B инструменталисти „Ем Джи“: Ал Джаксън, „Дък“ Дън, Стийв Кропър и (на една песен, която не намери място в албума, кавър на To Love Somebody на „Би Джийс“) с Букър Т. Може да се каже, че това си беше една утеха. Това беше сбъдването на моя мечта.

Единствената тъмня сянка, която висеше над тези записи, беше тази, че Алабама е щат, в който бе забранена продажбата на алкохол. Стийв, Дък и аз имахме бутилка с ром в „Холидей Ин“, където бяхме отседнали, но трябваше много бавно да си пийваме, ден след ден, а сутринта, когато Том ми се обади в десет и ме извика да изпея Sailing, вече нямаше никакъв алкохол. Паникьосах се. Никога не бях пял в студио, без преди това да съм пийнал нещо, а какво остава за голям и стар химн. И никога и никъде не бях пял нещо сутринта. Все пак успях да я запиша след шест или седем опита. Sailing, която беше написана от Гавин Съдърланд, се превърна в още една изключително успешна песен: два пъти хит в Англия, първо през 1975-а, а после и една година по-късно, когато бе направена основна мелодия на документален сериал на „Би Би Си“ за живота във военната флота. Разбира се, че аз, както и с Maggie May, силно протестирах против това да бъде първият сингъл на албума. Вместо нея исках Three Time Loser. И още веднъж бях на път да допусна тъпанарска грешка, и бях щастлив да си го призная.

След като вече бях работил с Том, горях от желание да записвам още. Дори докато промотирах Atlantic Crossing, носех разни листчета в джобовете си, с надраскани по тях имена на най-различни песни за следващия албум. В началото на 1976-а, отново се върнахме в студиото, този път в Лос Анджелис, за да запишем A Night on the Town, в който се намираше изображението на корицата, което толкова мразех: снимката ми със сламената шапка, а в ръката си държа кристална чаша с шампанско. Хората обвиниха Брит за това, но не бяха прави. Брит може и да беше отговорна за купуването на тази шапка, но няма никакво съмнение, че когато я носех, тя казваше все едно и също нещо: