Род Стюарт - Автобиография

Предполагам с това може да се илюстрира фактът, че макар да съм бил с една от най-красивите жени в света, пак съм си останал задник. Не само това, а и макар да съм бил с една най-красивите жени в света и пак съм бил нещастен.

Както и с Ди, начинът, по който се отнесох към раздялата, въобще не беше джентълменски. През лятото на 1977-а, Брит отиде с децата в Швеция на почивка в къщата на плажа, която притежаваше там и която е принадлежала на дядо и. Аз отлетях до Ню Йорк с Гаф за среща с Елтън Джон, за да обсъдим една луда идея, която Елтън имаше за филм. След вечерята отидохме в един нощен клуб, където се срещнах с Лиз. Излизането ни от клуба бе заснето за идните поколения от един фотограф на „Ню Йорк Поуст“ и бе ознаменувано на следващия ден с публикуване на първа страница. Това, бързо осъзнах аз, нямаше тихомълком да отшуми.

След завръщането си от почивката, Брит отиде на купон в Холивуд, организиран от филмовия продуцент Алън Кар. Аз не отидох, понеже работех в студиото. На партито Брит се засякла с Джордж Хамилтън, бивш неин любовник, който нетърпеливо я попитал в какво състояние е връзката й с мен - и какво е състоянието на връзката ми с Лиз. Брит за първи път чула за това. Тя ми зададе въпроса в градината пред къщата и аз признах, че съм и изневерил. Тя си взе палтото и всички други неща, които беше закупила.

Никога не съм се разделял с жена по правилен начин. Винаги съм се проявявал като страхливец в това отношение - абсолютен страхливец. Възнамерявах да избегна конфронтацията просто защото не знаех какво друго да сторя, не знаех как да кажа, че вече не съм влюбен, че съм неспокоен, че се чувствам в капан и че искам това да свърши. Не исках да нараня Брит, но въпреки това, разбира се, я нараних. Страхувам се, че това щеше да се превърне в нещо нормално за мен. Просто се впусках към следващата жена; започвах да изчезвам и да не се прибирам вкъщи, а накрая намирах Брит, която ме чака и ме пита:

- Къде беше?

Точно както е във филмите. И човек рано или късно бива разкрит, а това води до много сълзи, грозота, крещене и наранявания. Защо не си бях научил урока? Не го бях направил и продължи дълго време по този начин.

„Палимония“ 7беше доста нашумяла дума по онова време. Две години преди това, приятелката на Лий Марвин, Мишел Триола, беше опитала да го осъди за половината пари, които той беше изкарал през годините, в който са живели заедно: истински случай на „палимония“. Триола не успя, съдията реши, че тя няма никакви права над собствеността на Марвин при липсата на законен брак. Но това не спря други хора да пробват същото нещо и Брит съответно се посъветва с някакви умни адвокати в Ел Ей и извади съдебен иск за хубавата сума от 12,5 милиона долара.

Какъв смразяващ момент беше този. Излизах от едно звукозаписно студио и изведнъж се появи някакъв човек в тъмен костюм, който ми тикна плик в ръката. „Връчена ти е призовка, приятел“. Това също беше нещо, за което си мислех, че се случва само в киното. Когато видях в писмото какво се изисква от мен, не останах много доволен. Помислих, че от страна на Брит това е доста алчно и изключително нечестно. Също така това въобще не беше в неин стил. Били Гаф, който бе много близък с нея, а и до днес са такива, отиде до Маями, където тя снимаше една телевизионна програма и я убеди, за щастие, с успех, да оттегли обвиненията. Уредихме нещата извън съда.

* * *

Една седмица, след като се разделихме с Брит, аз се подхлъзнах върху цвете, хвърлено от фен на сцената на „Кау Палас“ в Сан Фран- циско, паднах зрелищно и си ударих лицето в подиума на барабаните, счупвайки един зъб и след това ми направиха седем шева. Това приличаше на Божие наказание, но за протокола ще кажа, че бях пиян.

Дори изглежда леко нереално. Двадесет години игра на футбол без никаква сериозна лицева травма, освен чукването на двадесет и шест години, което леко ми изкриви носа. А после хубавичко се пребивам заради едно цвете. Стара и забавна игра е футболът.

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой получава презрително отношение от пънк музиканти.

През 1977 Джони Ротън ме нарече стар пръдлъо. Не в лицето ми: в едно британско телевизионно шоу. Аз бях на тридесет и две - въобще не бях стар. А и според мен въобще не бях пръдлъо, макар хората винаги ще са свободни да си имат собствено мнение. Случилото се беше това, че в Лондон пънк рокът се появи с цяла буря от храчки и изглежда, че аз бях един от хората, върху които плюеха. За новото, младо, гневно поколение, аз внезапно бях станал представител на група от музиканти, които бяха богати, недосегаеми, самодоволни и (вероятно най-лошото от всичко) пееха балади. Явно бе взето решение позлатената ми клетка да бъде раздрусана хубавичко и след това всичко доста ескалира, поне в Англия. Разгневени на старата гвардия и желаещи да бъде изметена бяха банди като „Секс Пистълс“ и „Клаш“, които изпяха „Без Елвис, „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“ през 1977-а“. Очевидно и без мен.