Род Стюарт - Автобиография

Все пак пилетата бяха много по-лесни за намиране. По подобен начин, в Нюфаундленд, Канада, „Секс полицията“ изнесе всички мебели от хотелската стая на един човек от екипа, заключи ги в съседната стая (стандартна процедура) и накрая, като последен щрих, оставиха две пилета вътре. Въпросният човек се върна в стаята си с момиче, което беше свалил - и успя да изкара вътре два часа въпреки всичко, което би било забележително, само че, ако се държиш като че нищо не се е случило, все едно всичко си е нормално, това беше много опасно. Ако човек реагира по този начин, тогава само изявява покана за още по-грубо отношение.

Точно затова, когато си обух обувките в края на дългия полет на „Бритиш Еъруейс“ между Лос Анджелис и Лондон на 22 декември 1977-а и усетих хрущенето на фъстъци, съчетано с леко лигаво усещане, дължащо се най-вероятно (опитът ми го каза) на конфитюр от ягоди, аз не си извадих краката веднага, както трябваше да сторя инстинктивно. Приключих с обуването, излязох от самолета и тръгнах из летище „Хийтроу“ толкова естествено, колкото може да го направи човек с обувки, напълнени с най-различни хранителни продукти от кухнята на самолета.

Или може би бях прекалено пиян, за да ми пука. Очевидно все още държах чаша коняк и пях Mammy на Джолсън, когато стигнах до мястото за събиране на багажа. Но и в същия момент осъзнах, че този път сме стигнали прекалено далеч. Със сигурност гледката на моя китарист Джим Креган, къдравата му коса - пълна с пепел и фасове, а лицето му намазано, след като го огледах отблизо, с мед, беше намек за това. И забавата трябваше да спре, защото Джими Хоровиц, от мениджърския екип, скоро щеше да бъде арестуван от служителите на летището за публично пиянство. (Глоба: 25 паунда, постановена от съда в Ъксбридж.) Зад нас остана кабината първа класа на „Бритиш Еъруейс“, щедро омазана с горчица. А пред нас се намираше полагащото ни се изтипосване в пресата заради безсрамното ни поведение. Не знам какво се беше случило с нас.

Всъщност знам: коняк.

И както „Дейли Телеграф“ съобщи: „Г-н Хоровиц призна, че някои членове на групата са се возили върху багажите на конвейерната лента, но той потвърди, че Род Стюарт е бил твърде пиян да се качи и просто си е лежал в ъгъла, под багажите“. Е, поне един от нас е запазил някакво приличие. Малко след това митническият служител отвори паспорта на Хоровиц и от него изпаднаха две парчета бекон. Злощастен епизод, откъдето и да се погледне, за който своевременно изпратихме искрено извинение на „Бритиш Еъруейс“. Бих искал да кажа, че си взехме поука и се променихме, че от този момент нататък ние се стегнахме. Но не го направихме.

От горната случка става ясно, че поведението ни по време на турне не се превърна в сдържано след „Фейсис“. Напротив, когато потеглих на турне за първи път като солов артист през 1976-а, усещах, че все едно лошата слава на „Фейсис“ вървеше пред мен. Мисля, че сред музикантите се шушукаше, че ако някой се присъедини към бандата на Род Стюарт, тогава по-добре да е готов за пиене и глупави постъпки. Все едно „Фейсис“ бяха някакво постижение, което трябваше да бъде надминато. Като погледна назад мисля, че се справихме в това да постигаме нови рекорди за глупости по време на турне.

За първата ми група за турне след „Фейсис“, желаех да имам трима китаристи. По това време хората се хилеха и казваха: „Трябват му трима китаристи, за да замени Рони Ууд“, но не ставаше въпрос за това. Исках трима китаристи заради здравината на звука и заради динамиката между тях, също и защото (не ме е срам да го призная) си мислех, че ще изглеждат страхотно. Бях видял, че това бе сработило за „Флийтуд Мак“.

И така, на китарата беше Джим Креган. (Джим бе изсвирил онова прекрасно, леещо се акустично соло в Make Me Smile (Come Up and See Me), парчето на „Стийв Харли енд Кокни Ребъл“. Джим го кръстихме „Салто Сеговия“. Китарист също беше Гари Грейнджър. (Гари беше свирил в групата „Страйдър“, която бе идвала да подгрява „Фейсис“. Той беше при нас, за да вкара малко енергична грубост.) Китарист също беше и Били Пийк. Бях видял Били по американската телевизия, докато свири в групата на Чък Бери и той звучеше страхотно. Обадих се на Том Дауд и му казах:

- Трябва да го имаме.

Това се случи по време на записа на A Night on the Town. Сметнах, че ако неговото рокендрол звучене е достатъчно добро за Чък Бери, вероятно и за мен щеше да е достатъчно.

Фил Чен, басистът, го бях помолил да обмисли за присъединяване към „Фейсис“, след напускането на Рони Лейн, но по това време той имаше друг ангажимент. Кийбордист беше Джон Джарвис, американец с музикално образование, който бе свирил в A Night on the Town и беше добър музикант. А барабанист беше Кармайн Апис, който свиреше в рок бандата „Ванила Фъдж“. Кармайн беше американец, но аз го уговорих да свири с английски стил, а не с американски. Американският рокендрол стил е ударно следване на ритъма. Исках английско усещане, което е леко по-освободено, една идея зад ритъма. Много по-отпуснато е. Разбира се, ако е прекалено отпуснато, всичко бързо се обръща с главата надолу, както се уверихме във „Фейсис“ при повече от един повод. Затова става въпрос за постигане на гладкост и отпуснатост, но в същото време и стегнатост. Точно това „Стоунс“ правят много добре.