Род Стюарт - Автобиография

Исках ние като цяло да добием един релаксиращ стил, ако това бе възможно. Чуваше се по това време, че Джаксън Браун прави саун- дчек с продължителност на цял концерт. След това групата изслушва заедно запис на целия саундчек и грешките и пропуските на всеки биват показани. Аз не исках да работя по този начин. Нашият саунд- чек беше колкото е възможно по-кратък. Петнадесет минути си беше доста дълго. И след това не правехме никакви анализи. Естествено, важно беше шоуто да се получи и всеки, който не си вършеше работата както трябва, бързо биваше заменен. Все пак това трябваше да е рокендрол. Моето разбиране беше, че ако на нас не ни е приятно и забавно, най-вероятно нямаше да е приятно и забавно за никой друг.

В 18:00, вечерта преди първия концерт от турнето, всички трябваше да се съберем със сценичните си костюми за формалното им представяне. Това винаги беше невероятно смешно. Окуражавах всички да залагат на пищността и ярките цветове. Това невинаги сработваше. Някой влизаше в стаята и казваше:

- Какво мислите?

И тогава се чуваха викове:

- По дяволите! Няма да изляза на сцената, ако ще изглеждаш така!

Фил Чен имаше приятни костюми, но Джим и Кевин обличаха някакви наистина вдъхновяващи обърканости, а барабанистът Кармайн вероятно беше най-зле от всички: ужасно изглеждащи ризи от змийска кожа, сребристи жилетки и кожени жакети. В същото време, Били беше леко нисък и трътлест и нямахме представа какво точно да правим с него, в смисъл на сценичното му представяне. Затова просто го обличахме като французин и оставяхме нещата така.

Бях намерил плащове за музикантите: големи, кадифени плащове, с инициалите им върху тях. Момчетата от поддръжката трябваше да ни чакат, докато слизаме от сцената и да ни избършат с плащовете, преди всички да се качат в лимузините. А някои от тях дори не се потяха. Какво прахосване на пари само.

Номерата не се правеха само по време на път, също така бяха много популярни и по време на концертите: още един остатъчен ефект от времето на „Фейсис“. Концертът в никакъв случай не беше неприкосновена територия и ако някой се сетеше за шега, веднага я правеше. Например Кармайн започваше соло на барабаните (по онова време все още бяха задължителни), което свършваше, когато той си вдигнеше ръцете с палките нагоре. Това беше знакът за неговия помощник, който стоеше зад него, да удари гигантският гонг, висящ зад барабаните (гигантският гонг също беше задължителен по онова време), като по този начин се слагаше ехтящ завършек на солото. По това време останалите от групата бяха зад сцената и в един момент се грабваше палката от помощника му, а Кармайн оставаше с вдигнати ръце, чакайки гонга, който никога не се чуваше.

Подобен номер се правеше и с микрофона на гонга, който се слагаше встрани от него, не се виждаше от публиката и можеше много лесно да се замени звука от гонга с леко присмехулния звук на детска свирка, или звънец на колело, или, което беше още по-хубаво, пръдня, ако някой беше подготвен да я направи. (Пърденето в микрофон се превърна във всеобщо занимание сред групите, с които ходех на турне през 80-те. Звуковите инженери се научиха да държат усилването на микрофоните намалено до последната възможна минута в началото на шоуто, за да попречат на внезапното изпълване на стадионите с мощния звук на освобождаване на газове.)

Понякога фарсовете не трябваше да бъдат създавани. От време на време те сами се случваха. За да се създаде театрален момент, горе бе вързана една улична лампа, която трябваше да бъде спусната в тъмното, преди да изпея The Killing of Georgie. Една вечер, без да искам, застанах точно под нея, превръщайки се в една от малкото рок звезди, които са били сплескани по средата на концерта от триметров стълб. (Отървах се само с драскотини, благодаря за интереса.)

Групата се разви: на китарата засвири Робин Ле Межърър, Кевин Савигар на клавишните - хора, които станаха мои близки приятели през следващите години. Номерата също се промениха. През ноември 1984-а, турнето за албума Camouflage стигна до Токио, където някои от членовете на групата и екипа, откриха спорта „ходене по перваза“: преминаването на човек от една хотелска стая в друга, използвайки само перваза на прозорците. На височина от двадесет и пет етажа тази игра изискваше яки нерви. Или доста алкохол. Или доста алкохол в комбинация с яки нерви. И макар да можех да видя забавната страна в това да се появиш неочаквано на прозореца на някого и да почукаш, за да те пусне, но не успяха да ме убедят да се включа. Всеки някъде трябва да тегли чертата, а ходенето по первазите беше моята.