Род Стюарт - Автобиография

Слънцето почти всеки ден печеше. Изгнанието започна да си има своите добри страни.

Понеже малките деца на Брит бяха често с нас, ние през повечето време си оставахме вкъщи и се радвахме на дома си. Но когато излизахме вечер, най-често ходехме в ресторант „Льо Дом“. Той беше основан от Еди Керкхофс, белгийски ресторантьор, който стана мой близък приятел. Еди бе разбрал, че ако успееше да направи така в заведението му често да идват звезди, тогава наполовина щеше да е успял да го превърне в популярна дестинация. И така той сътвори стартиращ проект, според който, ако някой вложи 3000 долара в ресторанта, ще получи кредит от 5000 долара във формата на храна в ресторанта. Той предложи тази сделка на мен, на Елтън Джон, на Дъдли Мур, на Оливия Нютън-Джон, на някои от членовете на „Пинк Флойд“ и различни други, и доста скоро при него се получи голяма тъпканица.

По това време „Льо Дом“ беше едно от много малкото места, които оставаха отворени до късно - до един или два сутринта. И много често, дори и след това, Еди се приготвяше да изключи осветлението отпред и да позволи на онези, които още не искат да си ходят, да поостанат още малко. Заведението по практичен начин бе снабдено със заден изход към паркинга, за да може някой пиян, или ако някой е с човек, с когото не би трябвало трябва да е, да си тръгне в относително уединение.

Неминуемо, като се има предвид клиентелата и нейните вкусове, тоалетната на долното ниво в „Льо Дом“ бързо се превърна в нещо като парти помещение за приемането на всякакви субстанции за подобряване на настроението и от време на време, за сексуални контакти - сношение между отделните ястия, както му викахме. Като пример за това колко разюздано ставаше това помещение, ще отбележа следното: Елтън Джон предпочиташе да използва тоалетната за инвалиди горе, понеже тази долу му се струваше твърде рокаджийска за неговия вкус. Дори и след някой от периодичните ремонти, тя, изглежда, че никога не губеше леката миризма на кокаин. И въпреки това, дълго време за тоалетната се грижеше един джентълмен на име Гил, който въпреки разврата, царящ около него (или може би заради него), седеше тихичко в ъгъла, четеше Библията и после безмълвно предлагаше хавлии на хората, излизащи от кабинките. Беше трудно за хората да не се почувстват оценени леко отрицателно.

Една вечер бях запазил голяма маса в „Льо Дом“ за играчите от „Ексайлс“ (моя футболен отбор, за който ще говоря по-късно), и Дъдли Мур се опита да ми привлече вниманието през претъпканото помещение като метна една свинска пържола към мен. Последва най- величествената битка с храна и вероятно най-жестоката, в която съм участвал: порой от кюфтета и различни зеленчуци. Тази сцена отврати дори и вечно спокойния Еди. Той се ядоса и на двамата и ни забрани да идваме в заведението. Обаче скоро отново отидохме.

* * *

Господи, обичах работата си в онези дни - и продължавам да я обичам. Кой не би я обичал? Рок звезда: само какво нещо! Но най-вече да си такъв в средата на 70-те. Имах толкова голям късмет с уцелване- то на времето, да добия опит през 60-те и да пробия през 70-те, когато всичко в тази сфера беше ново, учудващо и изглеждаше, че човек се движи по неутъпкана пътека. Харесвах романтиката в това; харесвах прекомерността му. Бях в състояние на постоянно учудване: някой с нормален и скромен произход, изведнъж чува как животът прави „фиууу“ - поема по този изключително необикновен и напълно трансформиращ път. Не мисля, че учудващото чувство някога ме е напускало. Винаги си е тук, под повърхността на всичко, което правя.

През двете години, в който бях с Брит, аз направих два от най- успешните си албума - точно както адвокатът и по-късно щеше да потвърди. Били Гаф ми осигури нов солов договор с „Уорнър Брос“ и беше време за смяна на скоростта и за нов подход. През 1974-а започнах работата по албума Atlantic Crossing, първо в Лос Анджелис, а после в „Мъсъл Шоулс Саунд Студиос“ в Алабама, под ръководството на легендарния продуцент Том Дауд.

Първоначалният шок от студиото се дължеше на това колко примитивно изглежда. То представляваше една изключително тясна стая, с кори от яйца по стените за звукоизолация. В него нямаше нищо лъскаво.

Второто шокиране дойде от студийните музиканти там. С изключение на барабаниста Ал Джаксън, всички други бяха бели. Помислих, че съм попаднал в грешното студио. Как може ритъм секцията на толкова класически соул албуми да не е черна?

Том Дауд беше на петдесет и естествено, имаше величествена репутация. Той бе продуцирал What’d I Say? на Рей Чарлз; бе работил с Отис Рединг; с Арета Франклин; с Дъсти Спрингфийлд; той бе работил над най-добрите неща на Ерик Клептън. Очаквах той да е някой, придаващ си огромна важност, вероятно дори леко плашещ. Но Том се оказа страхотен човек; с деликатен подход, толкова нежен. Излъчваше присъствие, но то бе толкова топло и тихо, жизнерадостно присъствие, без въобще да се усеща авторитарност, просто бе грижлив, по най-добрия начин. Веднага се включи и ни даде свобода да работим. Неговото отношение беше такова: когато върви добре и в стаята всичко ври и кипи, не го пипай. Той седеше удобно, пушеше лулата си и четеше вестник. Ние се допитвахме до него.