Род Стюарт - Автобиография

- Изглеждаш прекрасно мрачничък.

Но тя не е отговорна за това, че позирам като дърво на обложката на албума и че е била одобрена за публикуване. По всяко едно време можех да кажа: „Знаете ли какво? Това е най-лошата обложка, която съм виждал. Хайде да я сменим с нещо друго“. Но не го направих. Не знам как стана цялата тази работа и как бе завършена. Всеки път изтръпвам, когато някой ми подаде този албум, за да му дам автограф.

Аз го обръщам от другата страна на фалшивата картина на Реноар, в която поне има малко хумор.

Все пак в моя защита бих казал, че разочарованието бързо ми мина. Докато бяхме на турне за новия албум, аз настоявах върху рекламните плакати и всички пропуски за бекстейджа на групата и екипа да има снимка на юмрук, който пробива сламена шапка. Това беше израз на отвращение заради онова, което бях позволил да се случи; опит да кажа: „Честно, не исках да го сторя. Все още съм си същият“.

Обаче албумът е добър, въпреки смущаващата обложка. И още повече че гласът ми реши да сдаде багажа по време на записите в Ел Ей. Опитвах се да пея и нищо не се получаваше: красотата си беше отишла. Много притеснително. Зачудихме дали не се дължи на смога в Ел Ей, което щеше да се превърне в добра отплата за моето изгнаниче- ство. „Род стана цял Холивуд - и Холивуд му прецака гласа“. Мястото за записите бе сменено от „Чероки Студиос“ в Холивуд в „Карибу Ранч“ в Колорадо. Елтън бе записвал там, както и „Бийч Бойс“, и обстановката беше красива и провинциална, в една ремонтирана плевня, високо в Скалистите планини - твърде високо, всъщност: на 2100 метра над морското равнище. Всичко ми се струваше безвъздушно, а отгоре на това и гласът ми се влоши. Вече започвах да се отчайвам. Но Том запази спокойствие и ние отново се преместихме, този път в Маями, където най-накрая гласът ми се появи. Това в никакъв случай не беше последната битка, която щях да водя с гърлото си.

The Killing of George (Части I и II) присъства в албума и вероятно е най-амбициозната песен, която някога съм писал, в смисъл на изграждането на повествованието вътре, а и със сигурност е една от най-дългите. Текстът се раждаше по средата на нощите, а после ми се стори, че съм го писал цели дни. Налагаше се всяка нощ да ставам и да измислям още. Започнах да се чудя въобще дали пиша песен, или някакъв роман. Най-накрая усетих, че стигнах до края и песента стана точно с дължината на сингъл. В „Уорнър Брос“ имаше хора, които бяха толкова закостенели, че щяха да се изплашат от вероятността едно послание в подкрепа на гейовете да отчужди хетеросексуалните ми фенове. Майната им, помислих си аз. Това е една от песните, от които съм много горд. (И стана голям хит, така че никой не се отчужди.)

Имаше я и песента на Кат Стивънс The First Cut Is the Deepest, която всъщност беше останала от записите за Atlantic Crossing и аз изключително високо си я ценя през всичките години. А парчето Tonight’s the Night (Gonna Be Alright), историята на едно малко гру- бичко прелъстяване в доста невинни обстоятелства, бе отхвърлено от няколко радиостанции - отново без никакъв ущърб, гледано от комерсиалната му страна - и в което Брит говори доста вълнуващо на френски в края му. Тя беше нервна като малко котенце в студиото, но дребното количество кокаин помогна.

Том Дауд я боготвореше, между другото. Всички го правеха. Всички, освен мен.

* * *

Нов дом, нов лейбъл, нова музика; същият стар проблем с обвързването. Все още бях доста далеч от желанието да заживявам улегнал живот. Бях с Брит, но винаги хвърлях по едно око и на други жени. Ужасно. Накрая започнах да ходя насам-натам, какъвто ми беше навикът. Имах забежка с актрисата Сюзън Джордж - с която Брит ме запозна, по тази причина това беше още по-безсрамно. Бяхме отишли на концерт на „Куин“, после излязохме на вечеря в Ел Ей и Брит видя, че Сюзън е сама и я покани на нашата маса. Разговарях с нея през останалото време, докато Брит разговаряше с Фреди Меркюри. Накрая Брит се прибра сама вкъщи и ни остави със Сюзън да си говорим.

И имах още една по-продължителна изневяра с актрисата Лиз Тре- дуел, която беше руса, висока, много красива, умна и духовита и аз я харесвах ужасно много. И този път аз се прецаках по зрелищен начин.

Брит си мислеше, че двамата сме се отправили към сватба. Имахме Виктория и Николай, нейните деца, които обожавах, и всичко си изглеждаше като едно нормално семейство. Бяхме обзавели къщата на „Каролууд Драйв“, превръщайки я в прекрасно гнезденце. Въпреки това беше тъжно, понеже от самото начало, вътре в себе си знаех, че нямаше да се оженя за нея, че въобще и не мислех да заживявам семеен живот. А когато това стана ясно, наистина я заболя. Сигурно беше усетила това като голямо предателство.