Род Стюарт - Автобиография

Разбира се, че всички от „Фейсис“ пиеха здраво и весело и напра- во превърнаха това във втора професия. Но дори и в този контекст, аз нямах навик да стигам до степен, при която да не мога да ходя, да съм с лице, забито в земята и в безсъзнание. Що се отнася до наркотиците, аз не се докосвах до нищо, което се пушеше, понеже се притеснявах за гласа си. А и каквото и желание да съм имал за някаква халюцино- генна субстанция, то веднага се възпираше от спомена за случилото се с гореспоменатия ми приятел Клайв Аморе, който през шейсетте беше първият сред приятелите ми, употребил ЛСД - после, след като е повярвал, че може да лети, се хвърли гол от един прозорец на висок етаж и умря. Оттогава това нещо за мен си е лоша идея.

Също така, ако трябва да съм напълно честен, при повечето вечер навън, аз най-често повече се интересувах от разговорите с жени, от- колкото да се отрязвам, а след известно време тези интереси станаха взаимно изключващи се. А и винаги исках да съм в добра кондиция в неделя, за да мога да играя футбол. В този смисъл, футболът ме спаси от затъване във всякакви крайности. Като цяло, с количествата, които употребявах, честно казано си бях чист дилетант в едно състезание, в което участваха един или двама олимпийски медалисти.

Някои хора притежаваха страхотна издръжливост за приемане на стимуланти в огромни количества, а аз - което си беше предимство, погледнато назад през годините - най-вероятно не бях от тях. Пример за това може да бъде една вечер в „Трамп“ , някъде към 1977-а, когато доста неразумно се присъединих, за една вечер на крайностите, към Кийт Муун, прочутият с нестабилността си барабанист на „Ху“. Муун винаги беше опасен - не по начин да се почувствам физически застрашен, понеже той беше доста нисък и набит и не излъчваше телесна заплаха. По-скоро ставаше въпрос за чувството, което излъчваше, че би могъл да избухне във всеки един момент и няма да се разбере защо или пък точно по какъв начин ще се случи това.

Муун стана известен с проявите си в „Трамп“, от онзи случай, когато се появи на дансинга напълно гол. Този път обаче, с дрехи по местата им, той внезапно каза на цялата компания:

- Така, оставам, докато този пъб отново отвори в единадесет преди обяд и всеки, който не го направи, е един шибан чекиджия.

В мен се събуди състезателното чувство. Вместо да се отдалеча веднага от хвърлената ръкавица, аз по глупав начин реших да я вдигна. Както му е редът бяха употребени кокаин и алкохол в безразсъдни количества и в поредица от най-различни места, включително, ако не бъркам: а) къщата на Рони Ууд, б) парти някъде в „Уест Енд“ в Лондон, на което нито един от нас не беше поканен, и в) странната и модерна бяла къща на Муун в Чъртси, с нейните пет пирамидални покрива, с бар, декориран с огромни и леко странни картини на анимационни супергерои. Най-накрая, точно тук, под картините на Тор и Невероятния Хълк, ме завари изгрева и аз осъзнах, че трябва да се откажа.

- Не мога повече, Кийт - прошепнах аз и започнах да се измъквам към вратата.

Той веднага побесня.

- Стюарт, ти, скапан пръдльо. Върни се и довърши това, което започна.

Разбира се, че Муун плати прескъпо за своя апетит, умирайки през 1978-а от свръхдоза успокоителни. „Ти, скапан пръдльо“ бяха последните думи, които ми каза. Сигурен съм, че и Елтън вече щеше да е мъртъв, ако не беше решил да спре всичко. Със сигурност има граница за това колко може да понесе организмът на един човек - дори и на Елтън Джон.

Знаех, че не мога да съм конкурент на Елтън в тази сфера, но в музиката се получи за известно време истинско съперничество. Ние му се радвахме и се шегувахме с това, но то наистина избуя от едно зрънце искрено съревнование - всеки искаше да размине другия по продажби и успех. И все още е така: двамата извадихме нови албуми по едно и също време през 2011 г. и имаше доста ядосване (от моя страна), и злорадстване (от негова), за това, че албумът на Елтън стигна до трето място в класациите, а моят до номер четири. (Мое е твърдението - без да е подкрепено от никакво статистическо доказателство досега - че няколко хиляди продадени копия по някакъв начин бяха открити „някъде“.) Също така и двамата имаме договори със „Сизър Палас“ в Лас Вегас, и отново има леки спорове за това кой продава повече билети. (Отговорът: аз, каквото и да казва Елтън на публиката си от сцената.)

От време на време това съперничество караше Елтън да организира някои много готини номера. През 1985-а бях поръчал да бъдат вързани огромни футболни топки, с размери на цепелини, над „Ърлс Корт“, за да ознаменуват факта, че ще имам концерти там. Елтън нае снайперист, който да ги свали с въздушна пушка. Или както се случи с банера, който бях сложил на същото място за турнето ми „Блондините се забавляват повече“, а той разпъна друг на отсрещната сграда, на който пишеше „Но брюнетите печелят повече пари“.