Род Стюарт - Автобиография

Открихме един полюлей с размерите на автомобил „Морис Минор“, който да окачим в салона. Изкупувахме кожени дивани „Честър- фийлд“ и кадифени канапета от антикварните магазини на „Кингс Роуд“. Купихме осем високи стола от ракита с големи облегалки, които наредихме около масата в трапезарията. Брат ми Боб, който беше дърводелец, дойде, за да помогне с някои дребни неща и след две години още не си беше тръгнал.

Две от спалните ги отделихме за моите макети на влакове, като направихме два отвора в общата им стена, за да могат релсите да преминават от стая в стая. Помещението за колите беше съборено, за да се отвори място за тенис игрище. Декорирах стаята с билярдната маса със снимки на Денис Лоу. После добавих вътрешен плувен басейн, превърнах опушената кухня на помощния персонал в нещо доста по- приветливо и сложих един джубокс „Вурлитцър“, за да можем да слушаме музика, докато се храним. Направих така, че Spanish Harlem на Арета Франклин да я има в него. Това си беше нашата песен.

Кухнята бе мястото, където стояхме най-много. Ди готвеше, стоейки до плота, много често в карирана мини пола, приготвяйки доста сериозни хапвания: наденици, бекон, черен пудинг, боб и гъби. Или през неделните утрини, докато аз бях в северен Лондон да играя футбол и да видя родителите си, тя готвеше печено, започваше да сервира, когато чуеше двигателя на ламборджинито, появяващо из завоите по алеята.

Имахме котка на име Пуси Галор, две кучета порода коли, една немска овчарка (Карло, кръстена така на връзката на София Лорен с тази къща и нейния съпруг Карло Понти) и малайско папагалче, което обичаше Ди, но мен страстно ме мразеше - най-вероятно, защото щом ми писнеше от неговите крясъци, аз вкарвах клетката в килера за провизии, изгасях лампата и затварях вратата. Навън имаше четири млади бика, сложени там, с цел да поддържат тревата къса, както и малка конюшня с три коня: Шевал, Кара Мия и кобилата Споти, от която по-късно се роди Малкия Споти.

Ди (без всякакво мое участие) яздеше конете, аз си имах влаковете и ние живеехме в нещо като домашен рай, в който външният свят не се допускаше; едно блажено място, в което да се прибирам, едно убежище, което бяхме създали срещу глупотевините навън. През цялото време, докато живяхме там, направихме само едно подобаващо парти - гореспоменатата вечер, когато перуката на Гари Глитър отлетя в плувния басейн. (Мисля, че моят зет беше този, който го блъсна в басейна, но честно казано, в онези дни, ако искаше да бутнеш Гари Глитър в басейн, трябваше да чакаш на опашка. По една случайност, Гари след време се присъедини към едно турне на „Фейсис“, като поддържащ музикант, в Париж, и получи най-жестокото отношение от страна на публиката, което някога съм виждал. Кеновете с бира от- скачаха от гърдите му. Но той въпреки това не спираше. Каквото и да кажете за него, той си беше боец.)

Иначе ние приемахме гости за вечеря или за неделен обяд. Джон Пийл, радиоводещият от „Радио 1“ дойде един ден и Ди му сервира голяма порция печено месо с гарнитура, което той можеше да приеме доста по-ентусиазирано, ако не беше вегетарианец. Набързо беше сварен един артишок. Това вероятно беше най-жалкият обяд, който той някога беше ял, но се държа изключително учтиво.

Междувременно наркотиците бяха спрени. Те нямаха място в тази провинциална идилия. Ди не проявяваше интерес към тях, а и аз изпитвах лека параноя полицията да не дойде и да претършува всичко, което явно се случваше все по-често с бедния Кийт Ричардс. Затова въведох политиката „Оставете ги на входа“. Ако някой дойдеше с наркотици, учтиво го молих да си ги остави на съхранение в колата.

Но през по-голямата част от времето си бяхме само двамата. Вниманието на двама ни не беше нарушавано и можехме да говорим цели часове за абсолютно всичко. Ди го нарече „Имението в небето“, понеже не се виждаше от пътя и никой не знаеше, че сме там. И ние бяхме много влюбени, а и някак, в разкошна и екстравагантна обстановка, бяхме стъпили здраво на земята, обикновени хора, и почти бохеми заради начина, по който живеехме, разхождахме се в плетени пуловери с дупки по лактите, обувки със стари панделки вместо връзки и две палта от овча кожа, които кучетата обичаха да дърпат, както и си споделяхме една-единствена пижама - тя носеше горната част, а аз долната. Старовремешните английски фрази, които обичах да използвам, я разсмиваха: „Ами, аз ще сляза до дъното на стълбите“ (като израз на изненада); „Скачаш нагоре и надолу като панталон“ (когато някой не може да стои на едно място). Понякога просто тичахме из имението като деца, крещяхме и играехме на криеница, като къщата беше идеална за тази цел, макар понякога да не успявахме да се откриваме. Никакви диаманти, никакъв блясък. Нашата идея за прекарване на една вечер навън беше да отидем пеша до местния пъб „Криспин“ по пантофи: моите в прадядовски стил, от кариран плат, а нейните с розови пискюли и върху високи платформи.