Род Стюарт - Автобиография

Случи се така, че „Селтик“ победи с 3:1, с два гола на Антъни Стоукс и гол от дузпа на капитана Скот Браун. Не че видяхме някои от тях. Картината избра точно тези моменти да спре.

Това винаги ме е поглъщало много и след един логичен анализ си е голяма лудост, а и има силата да променя настроението ми, за добро или за лошо, и твърде много време мисля за него и му придавам прекалена голяма важност. Но какво може да направи човек? Това е футбол. Веднъж в 4 сутринта, във Ванкувър, Канада, аз се отправих към един бар, където знаех, че ще мога да гледам обедния мач, слънцето тъкмо изгряваше и видях един човек на колело, с ленти на крачолите, в раирана фланелка на „Селтик“, как решително върти педалите през празните улици, докато бърза за мача. И аз си помислих: „И ти, и аз, приятелю“.

Давайте, момчета в зелено!

ГЛАВА 10

В която нашият герой започва връзка с дъщерята на самолетен пилот, купува си излишно голяма къща и става приятел с Елтън Джон.

През юли 1971-ва, звукозаписната компания организира купон за „Фейсис“ в един нощен клуб, който се казваше „Бъмбълс“, в Лос Ан- джелис. Изглеждаше по обичайния начин: силна музика, пенещ се океан от безплатни напитки, няколко души от звукозаписната компания в различни степени на изнервеност и цяла орда от жени в пищно нощно облекло, които се намираха там с единствената цел да се хвърлят към членовете на групата, а и го вършеха с весело безсрамие.

В тези обстоятелства, научих аз, е невъзможно, бидейки член на бандата, да успея да се задържа в средата на помещението. Мога да застана там отначало и да стискам килима с пръстите на краката, колко- то силно мога, но в последствие ще бъда изтикан напред от вълните от хора, които идват срещу мен, докато не опра гръб в стената, буквално отлепвайки хората - най-вече жените - от себе си. Вследствие на това, по време на същото събитие, не можех да бъда обвинен, че се крия от вниманието: бях избрал за вечерта бял костюм от кадифе, достатъчно ярък, че да освети цяла зала за хокей на лед.

Момичето, което забелязах по някое време из блъсканицата, не се хвърляше към мен, нито пък се притискаше в мебелите, докато крещи в ухото ми напълно откровено предложение за завършека на вечерта. Напротив, тя седеше на маса встрани, в рокля в бяло и синьо и обувки с дървени подметки. И оглеждаше всичко наоколо, включително и костюма ми, с чувство на отчуждено объркване. Аз се представих - а това е необходимо, понеже Ди Харингтън от Англия беше тук с приятелка и не бе особена фенка на „Фейсис“, и на рок музиката като цяло, както и нямаше много голяма представа кой съм аз. Тя предпочиташе соул музика, както се оказва после, обаче тази музика е и моя страст, а това си е първото общо нещо. Когато се чу Spanish Harlem на Арета Франклин, аз я поканих на танц. После седнахме и си поговорихме малко. А после напуснахме клуба и живяхме заедно четири години.

Моментално общо привличане. Незабавно чувство на комфорт в компанията на другия. Трудно е да разбера тайната на тези неща, но това се получава, чисто и просто. Ди беше на двадесет и една години, много добре възпитана, южняшко английско момиче, дъщеря на пилот от Кралските военновъздушни сили - подполковник при това. Работеше като секретарка в една звукозаписна компания в Лондон и беше дошла в Ел Ей да си търси нова работа, но не беше успяла да намери. И тя беше привлекателна по онзи затрогващ начин, като нямаше представа наистина колко е привлекателна. Няколко дни преди да се срещнем, тя беше седяла в рецепцията на едно фотографско студио, чакайки нейна приятелка, която беше модел, да излезе, и един фотограф минал покрай нея и веднага и предложил да я снима за „Плей- бой“. Тя беше планирала да спести малко пари и може би да отиде в Япония. Вместо това дойде при мен.

Импулсът да останем сами, само двамата - той също се появи незабавно. Ние си тръгнахме от купона, вървяхме и разговаряхме, без да знаем къде точно се намираме. По едно време до нас спря полицейска кола да провери дали всичко е наред. Никой не се разхождаше по този начин из Лос Анджелис. Бяхме добре; по-добре, от когато и да било. Накрая намерихме булевард „Сънсет“ и клуб „Уиски Гоу Гоу“, но не успяхме да влезем, понеже Ди не изглеждаше на двадесет и една и не носеше документи, с които да докаже, че е на толкова. Затова повървяхме обратно до хотел „Бевърли Хилс“, където бе отседнала групата и Ди каза, че не може да остане, защото тя не прави подобни неща - да се запознае с някакъв рок певец в нощен клуб и да отиде в стаята му... но може би ще може, ако просто си спим? Така и направихме.