Род Стюарт - Автобиография

Откъде идва това, тази пристрастеност към Шотландия, това страстно чувство за идентичност с място и хора, намиращи се на близо 500 километра от мястото, където съм израснал и където никъде не съм бил завеждан като дете?

Винаги съм изпитвал трудности при обясняването му. Хората си мислят, че това е нещо заимствано или превзето, дори предателско.

„Ти си лондончанче, нъл тъй? А кви са тея шотландски тъпни?“

Очевидно беше, че татко е шотландец. Но той никога не ни натрапваше тази идентичност и аз никога не съм твърдял, че съм шотландец. В края на краищата аз бях израснал в Англия, майка ми беше англичанка и аз имах нейния английски акцент - акцент, който често означаваше, през 60-те, да гледам как Шотландия играе срещу Англия на хлъзгавите насипи на „Хемпдън“ в Глазгоу, с барета от кариран плат на главата, но със силно стиснати устни поради страх да не разкрия, че съм един от враговете. (Между другото, тези насипи на стадиона бяха хлъзгави, защото бяха направени от трамбована кал, а върху нея бяха положени железопътни траверси, които често преливаха от урина заради доста подпийналите запалянковци. Не разбирам защо трябва да си къркан до козирката, когато отиваш да гледаш Шотландия, но винаги се случва по този начин, от началото на времето.)

Обичта към Шотландия беше нещо, което знаех не само от татко, но и от неговите братя, моите чичовци, които винаги бяха около нас. Техните акценти изпълваха къщата и на мен ми се струваха напълно нормални, но и доста екзотични. Тези гласове ми даваха да разбера, че съм наследил връзка с нещо дълбоко, романтично и доста покоряващо, един духовен дом, и всичко, което трябваше да направя, беше просто да се протегна и да го взема. И от този момент нататък всичко представляваше шотландски гайди и карирани платове.

А и шотландски гласове разказваха футболните легенди, с които израснах. Шотландските мачове бяха свещени за татко и представляваха целия му живот. През 1928-а, в историческия ден, в който шотландските „магьосници от Уембли“ побеждават Англия с 5:1, той отива на стадион „Уембли“ без билет, заедно с чичовците ми, покатерва се и се прехвърля през задната стена (по онова време „Уембли“ още е нямал покрив). После се огледал къде да седне, за да гледа мача, и избрал едно място в кралската ложа, запазено за краля на Афганистан, който поради някаква причина не се появил. Тази история, толкова често повтаряна в дома ни, за моя баща шотландец, в дома на английския футбол, как нахлул в кралската обител и поживял като крал, отекна в мен много силно.

Вземете под внимание и събитията от 30 юли 1966-а, когато, в онова, което си остава най-величественият момент за английския футбол, Англия побеждава Германия и вдига световната купа. Почти всяко домакинство в Англия е разполагало с телевизор, чрез който е успяло да наблюдава този кулминационен и все още отекващ момент от историята на нацията. Но не и домът на семейство Стюарт. Татко изключи телевизора по време на продължението, когато стана ясно, че Англия ще спечели. Такива неща оказват формиращо влияние.

По този начин аз се отдадох на шотландската национална кауза от ранна възраст. Но избирането на

определен клуб дойде много по-късно. През 70-те години подкрепях „Манчестър Юнайтед“, но само защото там имаше толкова страхотни шотландски играчи през този период, включително Денис Лоу, който беше първият ми идол от професионалния футбол. Имитирайки Лоу, аз се издокарвах на игрището във фланелка с дълги ръкави и хващах маншетите с пръсти. Все още го правя.

През 1973-а се състоя един концерт на „Фейсис“ в „Манчестър Фри Трейд Хол“, по време на който Лоу, неговият съотборник от „Юнайтед“ Пади Креранд, както и Майк Съмърби, се качиха на сцената и наградиха групата със златен диск. Веднага след това агентът на Денис ме покани да гледам мача на „Юнайтед“ срещу „Лийдс“ на „Олд Трафорд“, един нервозен мач, в който Денис бе ритнат силно и Били Бремнър от „Лийдс“ бе изгонен от терена. После Денис бе сменен, а тогава агентът му ме сръчка и каза:

- Хайде да отидем и да го видим.

Мачът все още продължаваше, ние слязохме по задните стълби и после по коридора към съблекалнята на „Юнайтед“, почукахме на вратата и влязохме вътре. И там беше Денис, чисто гол, говореше си приятелски с Бремнър, който пушеше цигара. Бях изключително развълнуван за това, когато отново се присъединих към момчетата от групата, по-късно през деня.

- Никога няма да познаете какво видях през този следобед: зърнах наденицата и кюфтетата на Денис.