Род Стюарт - Автобиография

- На кой етаж си?

Казах му, че съм на петнадесетия.

- Прекрасно. Аз съм на седемнайсетия. Дай да разберем дали ще можем да се видим - каза той.

И двамата погледнахме: нищо.

- Уди, не мисля, че ще стане - споделих аз.

- Чакай - отвърна той.

Погледнах отново и там, надвесила се отдясно на прозореца, на километър над улицата, имаше една дребна и космата фигура, държаща запален вестник, като сигнален огън.

Онова, което дразнеше най-много Мак и Рони, беше, че те можеха да бъдат помислени за моя съпровождаща група. Наистина разбирах тяхното недоволство, макар да можех да сторя много малко неща, за да го контролирам. Промоутърите бяха стриктно инструктирани още от самото начало да изписват групата по афишите и плакатите като „Фейсис“. Но в Америка, още дори в самото начало, през 1970-а, имах издаден албум, Gasoline Alley, който се беше продал в 250 000 копия, но каквото и да мислите за американските промоутъри, те не са глупави. Затова, когато отивахме в концертните зали, там пишеше с големи букви: „Род Стюарт и „Фейсис“. В този момент Мак и Рони полудяваха. Рони толкова се разгневи веднъж, че чукна Били Гаф по главата с бутилка. Всеки път, театрите, които ни бяха обидили по този начин, се оказваха с тотално потрошени гримьорни, в знак на отмъщение.

Препирните започнаха да се задълбочават. Аз не помогнах особено за влошаващата се атмосфера в групата, когато, по време на едно интервю, описах третия албум на „Фейсис“, Ooh La La, като „объркана работа“. Предполагам, че това идваше от моята преди това спомената тенденция да не харесвам неща, които съм направил наскоро. Но това не беше най-благотворното нещо, което можеше да се чуе от певеца в навечерието на излизането на албума - макар да беше истинско отражение на чувствата ми. Извиних се на момчетата, но Мак очевидно си мислеше следното: „Типичен скапан певец“.

Не след дълго бях обвинен, че пазя най-добрите песни за себе си - запазвам най-сочния материал за соловите ми албуми и оставях огризките за албумите на „Фейсис“. Това не беше така и нямаше как да е вярно, понеже аз не пишех песни през цялото време, както подобава на един музикант - като един Рони Лейн например. Аз пишех само ко- гато влизах в студио, под натиска на крайни срокове, когато трябваше да се записва и имаше нужда от песни. Нямах постоянно готов каталог със завършени песни, в който да ровя, когато си пожелая.

Почти в края на живота му, когато беше болен от множествена склероза, Рони каза, че аз съм откраднал песента Mandolin Wind от него. Това не беше вярно. В интерес на истината, доказателството за лъжата е самият характер на Рони: той не беше някой, който ще стои мирно и тихо, докато друг краде една от песните му, а го споменава много години по-късно. Той щеше да се изправи лице в лице с мен още там и тогава.

Рони напусна през 1973-а. Отначало никой не си помисли, че е сериозен, понеже „Аз напускам групата“ си беше наша обща шега: отговор, който винаги беше готов за всякакво разочарование или спънка. Ако леко ни намокреше дъжда от вратата на хотела до лимузината, автоматично казвахме: „Аз напускам групата“. Той беше равен по използване на друг любим израз на „Фейсис“: „Глупости, тъпанар смотан“. Но този път, преди концерта в Роаноук, Северна Каролина, Рони говореше сериозно. Мисля, че той виждаше как и останалите членове на бандата тръгват след него и ме оставят сам. Вместо това, четиримата свикахме среща на групата, седнахме и се зачудихме кого може да извикаме като заместник - знаехме, че тази идея е обречена, като се вземе предвид онова, което Рони бе направил за групата, но какво друго можехме да сторим?

Първата ми мисъл беше да помолим Анди Фрейзър, който беше свирил на баса във „Фрий“, една група, чиито първи албуми много уважавах и слушах, докато бяхме на турне. Анди не се заинтересува, затова се насочихме към Тетсу Ямаучи, който беше заменил Анди във „Фрий“ и беше един готин японец, който говореше много лош английски. Оказа се, че по това време Тетсу преминаваше през някакви емоционални проблеми, но понеже не говореше английски ние не разбрахме какви точно са тези проблеми. Обаче забелязахме, че той е човек, който може да пие. Помня, че една сутрин в хотел видях закуската му да преминава покрай мен върху поднос: наденица, боб, пържено яйце, парче бекон и две чашки с уиски. Все пак накрая пиенето започна да му пречи. Имаше един концерт, по време на първото му турне с нас, когато Тетсу изкара цялото време облегнат върху бас колоните в дъното на сцената, а един човек от екипа, скрит зад колоните, го беше хванал за краката, за да го държи изправен.