Род Стюарт - Автобиография

Между другото, един път, когато бяхме на турне с „Дийп Пърпъл“ и аз съобщих адреса на техния хотел, вместо нашия. Нещата не се развиха добре.

Естествено, че нито един от тези процеси не беше далновиден, ако се погледнеше от финансовата страна. Бандата постоянно трябваше да се лишава от големи количества с пари, за да успокои мениджърите на потрошените хотели и да ги разубеди да не звънят в полицията. Били Гаф отиваше да плати на рецепцията при напускането и въобще не се случваше следното: „Ползвали ли сте нещо от минибара снощи, господине?“. А по-скоро това: „Ето ви сметката за ремонта на деветия етаж“. Веднъж в Кливлънд, изходът пред Гаф беше запречен от разгневен мениджър и от местния шериф. Струваше му 5000 долара, за да го пуснат

Това поведение най-накрая ни струва забрана да отсядаме в хотелите на „Холидей Ин“. След множество наводнени бани, най-накрая ни бе ударен черен печат за цялата верига на „Холидей Ин“ - първата рок група, доколкото бяхме чували, на която това се беше случвало.

За да избегнем забраната, ние започнахме да постъпваме в хотели с името „Флийтуд Мак“. След като ни разкриха, започнахме да ползваме „Грейтфул Дет“. Винаги има заобиколен начин.

* * *

Преди „Фейсис“ не бях докосвал кокаин, но по време на турне с тях в Америка той лесно се намираше. Всички го харесвахме. В групата се пушеше и марихуана, но аз не го правех, понеже доста се страхувах да не навредя на гласа си. Понякога я дъвчех по малко, много рядко, само ако някой ме накараше или за да не се деля от другите. Но кокаинът изглеждаше като по-добрата идея. А и той беше най-доброто, така смятахме, във фармацевтичния му вид.

Добрите новини за този тип кокаин, разбрахме с радост ние - доста различаващо се от почти мигновената еуфория, до която водеше - беше тази, че когато си го смъркал, пак можеш да получиш ерекция. При другия, не толкова чистия вид уличен кокаин, беше като да се опитваш да гребеш в лодка с въже, както беше старата поговорка. Но с фармацевтичния не се забелязваха някакви негативни последствия. Мак имаше изкуствен карамфил в един от илиците на сценичното си сако, който поръсваше с кокаин преди концерт, като по този начин той можеше да си допре носа до него и да вдиша ободряваща доза прах по време на изпълнението ни. Ако останалите искахме малко да си смръкнем просто за да поддържаме нивото, трябваше да се скрием зад усилвателите. Това вероятно би прозвучало ексцентрично от днешна гледна точка, но ние го усещахме като нещо невинно. Почти като ученическа шега - глупаво забавление. Голяма част от удоволствието беше свързано с това, че ни се разминаваше, с това, че сме палави. Чувството не беше подобно на онова, което се появи по-късно, обвито с вина и усещане, че си част от механизма на някаква огромна, чудовищна, разрушителна, индустриална машина.

Имайте предвид, че забавлението леко изчезна от смъркането на кокаин през една пролетна утрин на 1973-а. Предишната нощ бяхме сътворили един доста бурен концерт в „Локарно Болрум“ в Съндърланд, на който присъстваха някои от играчите на футболен клуб „Съндърланд“, които все още празнуваха победата си над „Арсенал“ през миналия уикенд в полуфинала за Купата на футболната асоциация. (Те щяха да спечелят купата през тази година, побеждавайки, напук на всякакви прогнози, „Лийдс Юнайтед“, превръщайки се по този начин в любимия отбор на нацията за десет минути.)

Доста футболисти изглеждаше, че харесват „Фейсис“. Съществуваше някакво усещане - като се махнат наркотиците и хотелските разрушения - че ние сме част от една и съща култура. Атмосферата по време на концерт на „Фейсис“ беше като приятна и оптимистична версия на атмосферата на футболните стадиони: много викове, аплодисменти, скандирания и размятане на карирани шалове. Футболът и „Фейсис“ изглежда, че имаха доста общи неща.

И така, след концерта, Били Хюз, национал на Шотландия, ни попита с Уди дали бихме искали да се присъединим към тренировката на „Съндърланд“ на следващия ден. Ние се измъкнахме от леглата и се отправихме към игрището. И точно тогава, в един интимен момент до игрището, докато уж гледахме какво се случва, Уди натика лицето си към мен, с леко наклонена назад глава и каза:

- Ето, ще погледнеш ли това нещо?

Намествайки погледа си, аз се взрях в носа му и видях тънък лъч светлина, където, по принцип, не трябваше да го има, преминал през преградката в носа му.

Ясно стана, че е време да се замислим за смъркането ни. Очевидно, едното от решенията беше да спрем да смъркаме кокаин. Обаче другото решение - а по някаква причина то ни се хареса повече и на двамата - беше да намерим друг начин за приемането му, в който не участваше носа. Тогава започнахме да купуваме от аптеката капсули против настинка, издърпвахме двете половинки на капсулите и заменяхме съдържанието им с щипка кокаин и после започнахме да ги приемаме анално, а тъй като човешкото тяло е страхотно нещо, те безпроблемно се разтваряха в телата ни.