Род Стюарт - Автобиография

Това, почти няма смисъл да добавям, се случи по време на дългото и бавно западане на бандата. Мак ме ядосваше страшно много. Точно като Рони, Мак си мислеше, че аз всеки момент може да напусна и да разруша групата, и изглежда, че беше решен да се чувства обиден още в аванс. Всъщност онова, което ускори моето напускане, беше отдавна очакваното решение на Уди да отиде в „Ролинг Стоунс“ - групата, да си го признаем, за която той беше роден. За мен това беше решаващият удар. Да загубим Рони беше едно на ръка, но да изгубим и Уди... Играта отвсякъде си беше свършила.

„Стоунс“ бяха ухажвали Уди цяла вечност и интереса им въобще не беше тайна. Не мисля, че някой остана изненадан, когато той най- накрая не издържа. Колко китаристи не биха искали да се присъединят към „Ролинг Стоунс“? Но Уди разбра, че ще му е трудно да започне начисто. Известно време смяташе, че ще може да работи и за двете групи и всички да са щастливи, но това нямаше как да сработи. Уди завърши едно турне със „Стоунс“, а после дойде на последното турне на „Фейсис“, което се проведе през есента на 1975-а. Разполагахме с голям оркестър и лъскава и голяма балюстрада в италиански стил, издигната на сцената, за да ни помогне при четирите парчета, които исках да изсвирим от новия ми албум Atlantic Crossing - това беше моя идея (за която аз бях платил, ако мога да добавя), но останалите от групата, и най-вече Мак, смятаха, че е тъпо.

Мак не искаше да повярва, но чак до самия край, докато стана ясно, че Уди си тръгва, аз исках да бъда във „Фейсис“. Винаги го бях искал. Не желаех само аз да изпъквам. Това да изпъквам сам не беше част от характера ми. Ако можех до края на живота си да бъда член на „Фейсис“, щях да съм щастлив. Но тъжният факт беше, че през 1975-а година „Фейсис“ вече ги нямаше, за да съм техен член. Хората от години ми говореха всякакви неща, опитваха се да подкопаят мястото ми и аз не се бях подал. Сега Били Гаф и звукозаписната компания се бяха наели с тази задача, като ми казаха:

- Сигурно си луд, това е свършено, намери си група, направи солова кариера, прави каквото искаш, време е. И най-накрая, през декември 1975-а, аз реших, че наистина е време.

И така „Фейсис“ престанаха да съществуват - но никога няма да бъдат забравени. Единадесет години по-късно, през юли 1986-а, в края на един концерт, който направих под проливния дъжд на стадион „Уембли“, там се появиха Уди, Мак и Кени, появи се и Рони, вече доста немощен и с бастун, но добре облечен, щастлив и радостно подкрепян от публиката с възгласи, публиката, която още в първия момент, кога- то го зърна, веднага започна да пее: „Обичаме те, Рони, наистина“. И Рони седна на един стол, аз хвърлих церемониално стойката на микрофона във въздуха, като за малко не се наръгах с нея, и всички след това с веселие изкарахме, в почти идеално подобие на старото време, (I Know) I’m Losing You, Twisting the Night Away и Stay with Me.

Имаше още едно подобно изпълнение през 1993-а, по повод наградата ми „Изключителен принос“ (или „Златният часовник за пенсионирането“, както някой би казал) на музикалните награди „БРИТ“. Рони, благословен да е, който имаше още четири години живот, беше много болен, за да присъства. Но Уди, Кени, Мак и аз направихме кратка репетиция, и дори отидохме в пъба на „Каледониян Роуд“, а после изсвирихме Stay with Me и Sweet Little Rock'N'Roller.

А после, през април 2012-а, нашият дребен принос към историята на рока (заедно с тази на „Смол Фейсис“) беше почетена с приемането ни в американската „Зала на славата на рокендрола“. Аз пропуснах церемонията в Кливлънд - бях поразен от стрептококов фарингит. Обаче аз и без това съм прокълнат, когато става въпрос за събития, свързани със „Залата на славата“. Не успях да присъствам и при моето лично приемане в залата, понеже бях пострадал при голямото земетресение в Ел Ей през 1994-а. Типично: приемат ме в „Залата на славата“, а предната вечер, земята се разтвори и се опита да ме погълне.

Все пак добре помня последните дни преди скъпата ми майка да почине през 1991-ва, на осемдесет и пет годишна възраст, когато отивах да я видя и понякога я заварвах заспала. През тези последни години тя беше доста объркана и много често се будеше и казваше:

- О, здравей, Роди. Как се справят „Фейсис?“

Справят се добре, мамо.

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой оцелява в престрелка, носи някакви кичозни обувки пред едни от най-коравите мъже в света и разкрива вечната си любов към „Селтик“. И в което получава запомнящо се посещение у дома си.