Род Стюарт - Автобиография

Но преди това извадих от чантата си, за да даде одобрението си, макетът на „Ламборджини Миура“, който носех със себе си.

- Това е колата, която притежавам в Англия - казах аз.

Дали съм единственият човек, който се е опитал да прелъсти жена с играчка-макет на спортен автомобил?

- О, да, возила съм се в една такава - отвърна тя.

Обаче не беше. Просто беше решила да изглежда, че въобще не се е впечатлила.

На следващия ден тя дойде да гледа „Фейсис“ в Лонг Бийч, пътувайки в лимузината с мен, влязохме през задната врата, качихме се встрани от сцената малко преди концерта, а когато запалиха осветлението и тя видя публиката за първи път, морето от хора, тогава осъзна какъв е мащабът на всичко това. А след това зад кулисите ние се разделихме - в двата края на един дълъг и претъпкан коридор, аз ръкомахах като полудял на охраната да я преведе през тълпата от групита и фенове. Тя за втори път видя цялата тази лудост, която никога не хареса, нито пък искаше да стане част от нея, макар за дълго време това да нямаше никакво значение, защото за дълго време нашата връзка премина в пълна и блажена изолация от нея.

Обратно в Лондон, аз и се обадих и си уредихме среща в пъб на „Ланкастър Гейт“, където спрях отпред жълтото си „Ламборджини“, за да демонстрирам, че нищо не си бях измислил. (А и мисля, че вътрешно и хареса: само две места, фактът, че развиваше голяма скорост и че всички я запят. И защо не? Ние бяхме млади и подобно нещо е завладяващо.) След три месеца аз и предложих в един хотел в Ню Йорк, като леко я изненада бързината, с която го направих, а и може би „старомодността“, защото жененето по онова време въобще не беше модно нещо - поне тя със сигурност мислеше по този начин. (Наистина, никога не стигнахме до самия брак - просто си продължихме напред със статут на сгодени.) А три месеца след това, ние живеехме заедно в едно занемарено имение в английската провинция.

Доста внезапно, и то за първи път през живота ми, към мен потекоха доста пари - ужасно много пари, чак счетоводителят ми ме посъветва да харча повече. И по-точно каза, че може би ще е добра идея да се отърва от 100 000 паунда чрез някакъв имот, за да избегна да плащам същата сума на данъчните.

Ами, щом така силно настоява...

Само че това да се намери през 1971-ва имот, който да струва 100 000 и който да не е Бъкингамския дворец или Камарите на парламента, си беше голямо предизвикателство. Най-близо до целта успях да се приближа на 89 000 паунда: цената на едно имение в грегориански стил, със замазана фасада, което се казваше „Кранборн Корт“, близо до едно от именията на кралицата в „Уиндзор“, в провинцията, но не много далеч от Лондон. Стана ясно, че по някое време Боб Хоуп беше живял в тази къща, а и също така, докато е била дом на един търговец на антики, София Лорен се е отбивала, за да разгледа какво би могла да си купи.

Обаче нейният собственик Лорд Бетел беше английски аристократ, който бе изпаднал във финансово затруднение. Докато ни развеждаше с Ди из имота през един следобед, тя ме сръчка и безмълвно ми посочи панталоните му, които бяха толкова изтъркани, че през плата се различаваше раираното му бельо. Ако Негова светлост изпитваше някакви мрачни чувства за това, че профуква фамилното наследство и го дава на някакъв новобогаташ, дългокоса рок звезда и на русото му гадже, той не ги сподели. Най-вероятно чувстваше успокоение, че беше намерил купувач.

И така, на 1 януари 1972-а година, само шест месеца след запознанството ни, двамата с Ди се изнесохме от къщата ми с четири спални, в стил нео-Тюдор, на „Уинчмор Хил“ и се преместихме в гигантско провинциално имение с каменни орли върху колоните на входа, широка алея, преминаваща през рододендрони, покриващи осемнадесет хектара градини и ливади и антре с 13-метров таван, както и огромно стълбище, спускащо се надолу от него. Почувствах се много горд, ко- гато за първи път я показах на мама, но тя на първо място се притесни.

- Ох, Роди, колко ти струва всичко това?

- По-добре да не знаеш, мамо.

Все пак си мисля, че тя, а и баща ми, никога не успяха да осъзнаят колко наистина пари печеля. Всъщност, доста години по-късно попитах мама какво иска за Коледа.

- Избирай - казах аз. - Искам да ти купя нещо хубаво.

След дълго обмисляне, тя каза, че иска нова кутия за хляб.

Проблемът не се състоеше в купуването на новия имот, а в обзавеждането му. Когато бяха докарани, мебелите от старата къща се побраха само в една стая от новата, което остави празни още тридесет и пет стаи. Обзавеждането на къщата се превърна в проекта на следващите две години и половина, основното нещо, на което двамата с Ди посветихме времето си.