Род Стюарт - Автобиография

Обаче това си беше добро място за събиране и за посещение в края на вечерта, където сякаш винаги имаше много хора, висящи най- често долу в студиото, свиреха или слушаха тези, които свиреха, или помагаха на Кийт за някой негов проект. Там долу човек можеше да се натъкне на Пийт Таунсенд; или пък на Кийт Ричардс, който живееше известно време в къщичката в дъното на градината на Уди, макар да имаше собствени къщи; или от време на време на Пол Маккартни. Все още много ясно си спомням чувството, когато в края на вечерта излизах от студиото, качвах се по стълбите и откривах, че навън е станало светло, без да разбера - винаги леко разочароващ момент. И точно в това студио една вечер, Мик Джагър - говорейки, предполагам от името на Бианка - направи колебливо запитване за възможност за лека размяна на партньори с Ди и мен. Предполагам, че е приятно да бъдеш попитан и е успокоително да знаеш, че си в мислите на някого, но отговорът беше отрицателен. Размяната на партньори не е за мен, а и със сигурност не беше за Ди.

Всъщност, „Уик“ като цяло не се харесваше на Ди. То се превръщаше в място изпълнено с хора, които употребяваха най-различни неща и говореха най-различни глупости - което е добре, ако участваш в тях, но тя не го вършеше и мисля, че и се струваше мрачно и плашещо. Докато се намирахме там, понякога я поглеждах и тя имаше изражение на жена, която се надяваше подът да се разтвори и да я погълне. Просто не се интересуваше от това да прекарва свободното си време по този начин.

Също така, докато работата ми се увеличаваше, ставаше все по- сложна и се изискваше много организиране, уединението в „Кранборн Корт“ започна да се пропуква, причинявайки неудобство и разочарование на Ди. Напрежението започна да се усеща, трябваше да се вземат много решения и много хора директно се намесиха в живота ми. Един човек, който се въртеше около нас доста често, и към когото Ди имаше големи резерви, беше мъжът с перфектното име Тони Туун - мой асистент и пиар по това време. Тони се носеше в изтъркано кадифено сако, износен панталон и приличаше на опърпан таксиджия от „Флийт Стрийт“. Той беше слаб и доста плешив, а и нямаше момент, в който да не е лапнал цигара, с пръсти, вдигнати изящно нагоре. Наричахме го „Малкия фас“. Той беше превзет, сприхав, циничен, непоправим. Постоянно правеше една шега, при която на края на всяко хранене, във всеки ресторант, казваше на сервитьора:

- Донесете ми едно голямо амарето и един корав мъж.

Винаги казваше това. Другите намираха тази шега и държанието му за дразнещи, но аз му се радвах. Забавляваше ме.

Дори си измисляше различни неща. Може да се каже, че съществуват два типа пиари. Единият вид се занимава с това клиентът му да не попада във вестниците, когато е необходимо, изнася грешна информация на пресата и минимализира всякакви произшествия. А другият вид е този, който си мисли, че неговата роля е да вкарва клиента си, колкото се може по-често, във вестниците, да дава винаги правилната информация на пресата. Тони принадлежеше към втория вид - беше готов да ме вкара във вестниците, без значение дали аз го желаех, и без значение дали статията ще е дразнеща или болезнена за обичните ми хора. А и ако му се отдадеше възможност да изкара някаква история от съвсем нищожно количество факти, той с радост го правеше.

Например ще се срещна изненадващо с Бианка Джагър в нюйоркски хотел, ще проведем кратък разговор и ще пофлиртуваме съвсем невинно, а два дена по-късно във вестниците се появява статия, че двамата сме били на ръба да заживеем заедно.

Може би класическото творение на Туун беше историята за осуетената ми любовна връзка с дъщерята на президента Джералд Форд. Вярно е, че Сюзън Форд дойде да слуша „Фейсис“ през 1975-а във Вашингтон. По това време тя беше на осемнадесет, очарователна, с дълга и руса коса. Също така е вярно, че после дойде зад кулисите, заобиколена от цяла армия охранители.

Но от тези нищожни детайли, Тони сътвори сага, достойна цяла седмица да излиза на първа страница, в която нашите очи се засекли в претъпканата стая, ние безнадеждно и завинаги сме се влюбили, Сюзън ме поканила на интимна вечеря в Белия дом, но мъглата ми попречила да отлетя от Ню Йорк, което ме принудило да изпратя петдесет червени рози като извинение.

Друг трик на Тони беше измислянето на срещи в ресторанти. Казваше ми например, че Мик Джагър се е обадил, за да ме покани на вечеря. И аз казвах: „Добре“. А после се обаждаше на Джагър и му казваше, че Род Стюарт го кани на вечеря. И Джагър казваше: „О, добре тогава“. И по този начин се уреждаше срещата ни, като и двамата предполагахме, че другият го е поканил, а Тони ни придружаваше и получаваше безплатна вечеря, като наново дочуваше някаква клюка, която да сподели на пресата.