Род Стюарт - Автобиография

Повечето пъти сядах пред белия лист с викове. Оставях тази работа до последната възможна минута - вечерта преди записа или дори в таксито на път за студиото и използвах напрежението на крайния срок, за да излея всичко. И се чувствах изключително смутен от всичко, което измислях, и не желаех да го показвам на други хора: неизбежно е, има някаква частица от теб там, все едно разтваряш дневника си. Всъщност дори е още по-лошо от това. Все едно разтваряш дневника си и го изпяваш. В стая, пълна с музиканти. Текстовете ми често съдържаха преживелици от миналото ми. Преживелици, които често се оказваха променяни при писането на текста. Но, въпреки това личните случки, често бяха в неговата основа. Например в Cindy s Lament става въпрос за впечатляване на момиче от социална класа над твоята; важна тема за мен от ранните ми любовни дни, чак до времето, през което се опитвах да убеждавам момичетата, че живея в по-луксозна къща, отколкото в действителност. И заради този личен елемент, усещах смутеност при споделянето пред хора на онова, което бях написал - чувство, което ме връщаше във времето, когато ме вдигаха пред черната дъска в училище и ме караха да пея. А това неудобство не си остана само в детските ми дни - запази се за дълги години. Когато отида да запиша вокалите на нова песен и разкрия новия текст за първи път, доста често разкарвам всички, освен инженера - понякога остава и продуцента. Само по този начин успявам да се справя със стеснителността.

След това, когато се получеше добре, записът биваше завършен и аз се чувствах щастлив - дори и горд с него - тогава можеха да дойдат личните отрицателни реакции, може би и седмици по-късно, когато отново започвах да се чувствам смутен заради онова, което бях сътворил, връщах се към него и го изхвърлях. Това се случваше от време на време в миналото - за раздразнение на звукозаписните компании, които вече се приготвяха да промотират албума, който вече не харесвах. Случи ми се с първия албум: почти веднага след като албумът беше издаден, аз отхвърлях пред себе си новите песни, но също така и пред журналисти, като казвах, че не струват много, не са достатъчно добри.

Това беше една отбранителност, самозащитно желание да получа изпреварваща критика, преди всички други. Но нека подходя снизходително: за времето си тези песни си бяха доста добри за едно начално развитие. А и това е вярно за целия албум. Това си беше една неразбория от стилове, като на отделни места случайно се беше получило добре. Например в цялото парче An Old Raincoat Won't Ever Let You Down трябваше да има една басова партия, само дето Рони Ууд се напи, след като записа първата басова линия и втората не можа да се получи както трябва. (Разбира се, че самата идея намеква за младежкото желание за оригиналност: „Да, знам: хайде да вкараме двоен бас. Ще е страхотно“.) Но така звучи добре и след години.

Албумът първо бе издаден в Америка, през октомври 1969-а, поради обстоятелството, че имах някакви американски фенове след турнетата с „Джеф Бек Груп.“ Исках да кръстя албума Thin, дума, която харесвах и често използвах в разговорите си и понеже очаквах слаби продажби. Но американската звукозаписна компания предпочете да избегне всякакви възможности за объркване и пожела да бъде кръстен подобаващо. нарекоха го: The Rod Stewart Album. За да ми угодят, думата thin (слаб) се появи с малки букви в долния ляв ъгъл на обложката, където винаги учудваше тези, които я видеха.

Обаче във Великобритания, където албумът излезе през февруари 1970-а, точно след двадесет и петия ми рожден ден, трябваше да го кръстя An Old Coat Won’t Ever Let You Down - доста по-добро име, макар изборът за фотография на обложката, на която възрастен мъж в шлифер, изглежда, че гони малко дете в парк, най-вероятно в днешно време нямаше да бъде приета по време на повечето маркетингови срещи. Какво бих могъл да кажа? По онова време снимката ми се струваше симпатична.

Помня, че се успокоих, когато продажбите в Америка надхвърлиха 30 000 - мислейки си: всичко е О.К. - има публика за него. Продажбите там скоро достигнаха 100 000 бройки, което за дебютен албум въобще не беше лошо. Обаче в Англия, албумът се превърна в онова, което се нарича „критичен успех“, което означаваше, че само критиците го харесват. А те, разбира се, нямаше нужда да си го купуват. Все пак, добре беше да има поне критичен успех, отколкото никакъв. Най- важното беше, че албумът изкара достатъчно пари, за да мога да направя следващ и само шест месеца по-късно, през лятото на 1970-а, аз отново влязох в студио и записах Gasoline Alley. Този ми отне две седмици, от началото до края - което през 80-те години, пропити от разглезеност, това щеше да е времето, за което, седейки на кожен диван и пиейки кафе, човек чакаше инженера да оправи звука на барабаните. Все пак трябва да отбележа, че финансовото споразумение за този албум беше следното: „Мъркюри“ от Америка се съгласиха да дадат 12 000 долара бюджет на Лу Райзнър в Лондон за албума. Онова, което останеше след плащането на сметките за музикантите и студиото, можех да задържа за себе си. При тези обстоятелства, защо му е на човек да се размотава? Защо ще се размотава, особено ако е хвърлил око на една доста хубава къща с четири спални, в стил нео-Тюдор, на една тиха уличка в „Уинчмор Хил“? Сметката е напълно ясна. (През 1969-а най-накрая имах достатъчно пари, за да се изнеса от къщата на родителите си и да си купя малка къща с предна веранда, не много надалеч, на улица „Елингтън“ в Мюзуел Хил. Но скоро след това затърсих нещо по-голямо. Запазих си имота на „Елингтън“ и в началото на 70-те го давах под наем на Лонг Джон, който стана известна фигура из района на Мюзуел Хил, благодарение на навика си да ходи до пощата, заедно с бялата си козичка, която водеше на каишка.)