Род Стюарт - Автобиография

Обаче нямаше да бъда напълно сам. Лу Райзнър щеше да ми дава напътствия. Всъщност Райзнър е споменат като копродуцент на първите ми два албума от този лейбъл. Но не помня да е свършил много работа в музикално отношение. Той имаше колекция от класически модели „Ролс-Ройс“ и небрежно пристигаше в студиото с някой от тях. Той беше един от най-големите добряци, но въобще не приличаше на онези скъсващи се от работа продуценти. А и определено не свърши много работа при втория албум: през по-голямата част от времето, през което ние бяхме в студиото, той се намираше в Америка, заради сватбата на брат си. Но дори и при записа на първия албум, моите спомени са как той седи настрана и просто ни наглежда. Може би, ако нещо се прецакаше, тогава той щеше да се намеси. Но не се случи нищо подобно и в резултат на това аз мисля, че и двата албума си бяха продуцирани от мен.

Когато ми възложиха задача да сформирам група от подходящи музиканти, аз най-вече включих приятелите си: естествено Рони Ууд на баса и китарата, Иън Маклаган от „Смол Фейсис“ на пианото и органа. Мак беше мърляв студент по изящни изкуства, който се мъкнеше из нашите среди още от началните дни на „Ийл Пай Айлънд“ и бе способен музикант. Извиках и Мики Уолър, който беше в „Стиймпакет“ и който си бе минал по реда от бързо сменящи се барабанисти в „Джеф Бек Груп“.

Мики бе единственият човек, когото познавах, който по някакъв начин успяваше да се задържи дълго време на едно място като бара- банист, без дори да притежава комплект барабани. Той се появяваше в студиото с цигара в ръка, с кучето (Зак, боксер), ключ за настройка и нищо друго. (Между другото, Зак е този, който се чува да лае в Sweet Little Rock’N’Roller в албума Smiler.) Трябваше да бъдат намерени барабани за него - измолени от някоя банда наблизо или взети назаем от местен музикален магазин. Това все още се случваше по същия начин два албума по-късно, когато записахме Maggie May. През следобеда, в който тази песен беше записана, ние успяхме да намерим някакви барабани за Мики, но не и чинели. Всички удари на чинели трябваше да бъдат добавени след това, когато успяхме да ги осигурим. Дали Елвис се е сблъсквал с такива неща? Някак се съмнявам.

Но Мики си струваше. Той беше страхотен барабанист, един ли- цензиран изпълнител на „Уолърското бъхтене“, както го наричахме. Винаги беше доста чувствителен по време на заключителните процеси - а винаги е добре да имаш такъв човек по време на запис, за да повдига настроението на всички, когато се работи здраво. Един ден изпратих Мики в студиото, за да запише партия с дайре, но после му казах в слушалките, че не звучи както трябва.

- Може би ще е хубаво да пробваме в друга стая, Мики - казах аз. - За да се усети околната среда.

Бяха намерени дълги кабели и микрофон, които поставихме в ре- цепцията. Последва още един „дубъл“, до леко обърканата рецепцио- нистка.

- Не, все още не звучи както трябва, Мики - казах аз. - Какво ще кажеш да опитаме на улицата?

И Мики Уолър застана на тротоара на „Лансдоун Роуд“, в „Хо- ланд Парк“, със слушалки на ушите, заблъска дайрето пред микрофона, докато минувачите се насъбираха около него и колите не спираха да се движат. Той въобще не загря чак докато го извикахме и той ни намери въргалящи се по пода от смях.

След „Джеф Бек Груп“ Мики се присъедини към една банда, наречена „Стиймхамър“, която бях гледал в „Маркий“ и бях останал наистина впечатлен от китаристите на бандата, Мартин Пю и Мартин Куитентън, затова ги извиках да свирят в албума. Като цяло, получи се един добър екип.

Първият албум бе записан за седмица и половина, отчасти в студиото на „Лансдоун Роуд“ и отчасти в „Олимпик Студиос“ в Барнс, Югозападен Лондон. Това на „Лансдоун Роуд“ не беше много добро звукозаписно учреждение. Всъщност си беше доста мрачно и занемарено. Но беше достатъчно добро за Лони Донеган през изминалите години, значи беше добро и за мен. Когато записвахме, обичах да седя в звукозаписната стая с групата, разхождах се с микрофон в ръка, за да мога да ги гледам в очите, да поддържам контакт с тях - да участвам в изпълнението заедно с тях. Мисля, че това леко стресна звуковия инженер, който беше свикнал певецът да е изолиран зад завеса или изцяло в отделена звукова кабина. Помня, че веднъж чух как Франк Синатра е бил настанен зад завеса в звукозаписно студио, но ги е накарал да я свалят. За да пее, той е имал нужда от това да усети как звукът на оркестъра го удря в гърдите. Предполагам, че това си беше моята версия.