Род Стюарт - Автобиография

Скоро след това се сдобих с един бял „Ролс-Ройс“, просто за кеф. В една неделна вечер през 1971-ва, докато карах тази кола по „Хейвърсток Хил“, чух по радиото, че Maggie May е стигнала до номер едно в класациите. В този момент аз обърнах и отидох до къщата на мама и татко, на „Кенууд Роуд“ 24 и ги прегърнах силно от радост. Отбележете, че дори и преди Maggie May имах пари за „Ролс- Ройс“ и „Ламборджини“. Това показва колко здраво съм спестявал.

В средата на 70-те, когато бях се преместил в първата ми наистина голяма къща, в Уиндзор, си купих „Ламборджини Еспада“, което беше с четири места и имаше осем пистов касетъчен магнетофон, а след това дойдоха още два или три модела „Миура“. Джеф Бек винаги се подиграваше на моите ламборджинита и ферарита. Той си падаше по автомобили с подсилени двигатели, които сам правеше и поправяше, с нужното количество ръчен труд. Винаги ми се струваха леко грозни с онези големи задни гуми, с дебелите ауспуси и изрисуваните светкавици. Аз си предпочитам „Ламборджини“.

Когато се преместих в Америка през 1975-а, се замислих дали да не си купя „Корвет“, но накрая си взех „Шелби Кобра“. Ето това си беше маниашка кола. Не можех да я държа на пътя. Наложи се да поставя големи чували с пясък в багажника, за да не й позволявам да занася към сградите.

Доста се успокоих, когато се върнах към „Ламборджини“ с модела „Контач“; голямо, лъскаво, ъгловато нещо, с врати като ножове, които първо се вдигаха, после се отваряха. От средата до края на 80-те карах две такива и ги шофирах като истински стар идиот.

Изумително е, но направих само два пътни инцидента, все в Лос Анджелис. Първият се случи с едно сиво „Ламборджини Миура“ на „Сънсет Булевард“ в ранните часове на една утрин през 1982-а. Алана беше в колата. До- колкото си спомням, ние бяхме надрусани до крайност. Някъде до мястото, където преди се намираше „Тауър Рекърдс“, един камион ми пресече пътя. Ламборджинито просто мина под него, цялото, и гледката от предното стъкло представляваше долната част на камиона.

Шофьорът на камиона излезе и аз се панирах леко, понеже беше огромен - мъж планина, с дълга и гъста брада, като пичовете от „Зи Зи Топ“. Може наистина да беше един от музикантите от „Зи Зи Топ“. Както и да е, който и да беше - голяма радост - осъзнах, че и той е друсан. И той каза:

- Мисля, че ще е по-добре, ако изчезнем бързо оттук, нали?

- Абсолютно си прав, приятелю. Довиждане - отговорих аз.

Разделихме превозните средства и си поехме по пътя. Изумително е, но ламборджинито само леко бе чукнато.

Втората катастрофа се случи, докато карах като луд из хълмовете и качих ламборджинито на една дига и заседнах под телената ограда на тенис игрище. Това е много бевърлихилска катастрофа. Трябваше да дам на задна, чу се един гаден стържещ звук, докато оградата оставяше видими драскотини по капака на колата.

Невероятно е, но само един път ми крадоха колата. Това също се случи на булевард „Сънсет“, през април 1982-а. Бях частичен собственик на една празна сграда, която щеше да се превърне в ресторант - макар това да не се случи - и междувременно използвах мястото като склад. Отидох с колата там една сутрин в десет, с черното ми „Порше Турбо Карера“. С мен беше Кимбърли, най-голямото ми дете, която тогава беше само на две годинки.

Паркирах отвън, влязохме заедно и оставяйки входната врата на сградата открехната, тръгнахме по коридора към стаята, където се намираха вещите ми. Докато отключвах втората врата, входната врата се разтвори и една фигура влезе. Това беше просто силует, понеже слънцето го огряваше отзад, но успях да видя, че беше насочил пистолет. Когато се приближи, видях, че трепери и се поти. После каза:

- Дай ключовете, дай ключовете. Застани до стената и дай ключовете.

Ясно е, че изчаках, докато се приближи достатъчно, и тогава, използвайки ключов кунг фу удар, научен от моите учители в Пекин през 1972-а...

Е, добре де. Подадох му ключовете веднага, както и портфейла, казвайки, с колкото по-тих глас мога, докато мислех за безопасността на моята безценна двегодишна дъщеря:

- Ето ги, приятел, няма проблем, отдръпваме се, вземи ключовете и портфейла, върви и се забавлявай.

И той ги грабна и изчезна през вратата.

Огромно облекчение се спусна - обаче изведнъж осъзнах, че навън е ужасно тихо. Никакъв шум от двигател.

Нито звук от потеглящо, крадено „Порше“. След една минута, нашия приятел с пистолета се върна.

- Не мога да я запаля.

Да, ясна работа: някои от тези поршета трудно се палят, ако не знаеш как. Не е просто „ключ в стартера“. Трябва да натиснеш съединителя и да натиснеш бутона за запалване.