Род Стюарт - Автобиография

Винаги съм обичал колите: да ги карам, да ги гледам - посланията, които изпращат, начинът, по който те карат да се чувстваш. А и имаше малко случаи в началото на кариерата ми, при които желанието да притежавам автомобил не е бил важен мотивиращ фактор. Понякога това си беше най-важният фактор. Такова беше мисленето на обществото, в което израснах: работи здраво, спестявай, купи си колата, която искаш. Така и сторих.

Както вече споменах, цялото време, през което бях при Лонг Джон в „Хучи-кучи Мен“, аз спестявах за МГ „Миджет“ - първата кола, която наистина исках да притежавам. Това беше през 1964-а, когато бях на деветнадесет. Цената на нова: 430 паунда. Слагах пари в една кутия в кухнята, когато се връщах от концерти и бях събрал към 360, изкусително близо до целта, когато един ден смъкнах кутията от горното шкафче и открих, че тя е празна. Оказа се, че баща ми бе използвал парите, за да плати данъците. Неминуемо се разочаровах много и се ядосах. Можеше да ме попита. В същото време можех да видя, че е някак неуместно аз да спестявам за кола, докато татко се мъчеше да плаща важни сметки. Поне бях успял да докажа на татко, че мога да спечеля някакви пари. Той беше преминал през период на чудене дали въобще ще мога.

И така, планът за МГ „Миджет“ пропадна, и чак през 1967-а, когато бях в „Джеф Бек Груп“, усетих, че съм в състояние да си купя първата си кола: „Мини Травълър“ втора ръка, със старата облицовка „плетена кошница“ и смъкващите се странични прозорци. Това дойде като голямо успокоение за Пийт Саундърс, един от техническите служители на Джеф, чието задължение беше да ме кара мен, както и безавтомобилния Рони Ууд из цял Лондон, и вече му беше писнало. Ако след концерт Пийт не беше на разположение, двамата с Рони включвахме тактиката за намиране на момичета в публиката, които биха ни хвърлили до вкъщи. Но най-вече таксиметровите отговорности падаха върху Пийт, който толкова силно желаеше да се лиши от тях, че когато му казах как са ме скъсали на изпита ми по кормуване (до този момент бях ходил само на един урок), той каза, че ще го вземе от мое име.

В онези дни, преди шофьорските книжки със снимки на тях, това си беше доста честа практика. И така, една сутрин Пийт се отправи към изпитния център, подписа се като г-н Родерик Стюарт от Хайгейт и издържа изпита. И аз бях щастлив, че успя. До ден-днешен, все още не съм минавал изпит по кормуване във Великобритания. (Бележка до властите: издържах изпит по кормуване в Калифорния, след емигрирането ми в Америка през 1975-а, който ми дава право да шофирам и в Англия. Просто казвам, че вече всичко е напълно законно.)

После си купих това „Мини“, Пийт беше щастлив, както и аз - изключително щастлив. Няма друго такова чувство като закупуването на първата ти кола. Това си е свобода. За мен, при подредбата на признаците за възмъжаването, това е на първо място. Забравете пиенето и секса. Те са страхотни, но шофирането дава всякакви възможности. Вече можех да отида с колата до „Мраморната арка“, да взема Сара Троуп от нейния доста луксозен апартамент и да излезем. А по-късно, да шофирам до вкъщи пиян. (Шокиращо е да си призная, но през онези дни карахме пияни доста време - а най-лошото е, че въобще не ни пукаше. В днешно време това е невъзможно.)

Толкова добре се грижех за това „Мини“. Боядисах гумите с черна боя и закачих една лепенка „GB“ отзад, за да прикрия малко петно с ръжда. И свързах две грамадни тонколони с радиото, положих ги на задната седалка, където те си стояха много добре, докато не натиснех силно спирачката и те се сурваха долу, което ме караше да се протягам назад и отново да ги вдигам. Днешните младежи биха се смаяли, но това да си пуснеш каквато и да било музика в колата през 60-те и началото на 70-те си беше херкулесов подвиг: постоянна битка с плейъри с касети, които не можеха да се усилват достатъчно и магнетофони, които прескачаха, щом колата влезеше в някоя дупка, и сдъвкваха лентата. Кошмар.

Все пак, с течение на времето осъзнах, че дори и с по- големи тонколони на задната седалка, един автомобил „Мини Травълър“ не е точно четириколесен магнит за мадами. Затова направих голям скок при следващата си кола и си купих, около 1968-а, един бял „Триумф Спитфайър“: много по-добра спортна кола с две места, с имитация на магнезиеви джанти, с ленти от двете страни и със стикер на маслата „GT“ отзад. Тапицирах я вътре като взех едно старо палто от лисица и го нарязах, за да пасне около издатината на скоростната кутия, както и сложих квадратни парчета на пода наместо изтривалки. Красота. Все едно си седнал в ателие на препаратор.