Род Стюарт - Автобиография

И така, аз излязох навън, под дулото на пистолета, за да помогна на този мъж да запали поршето ми и да го открадне. Тази малка драма бе забелязана от някого във фризьорския салон отсреща, който се обади на полицията. Те го хванаха осем часа по-късно и откриха поршето ми три месеца след това, като всичко му беше извадено.

Поршето, все пак, беше леко отклонение. Аз най-вече си падах по италианските автомобили, по тяхната красота. През 2002-а си купих „Ферари Енцо“, което да карам в Англия. Винаги повече съм обичал да шофирам в Англия, отколкото в Америка. Особено обичам да карам около Лондон, където, между другото, мога да намеря всяко едно място, което ми кажете, само трябва да тръгна от „Сейнт Джонс Ууд“. Обаче трябваше да се отърва от това „Ферари Енцо“. Да привличаш погледите е едно нещо, но тази кола беше нелепа. Само 400 бройки от тях бяха направени и всеки път, когато отивах към нея, винаги имаше тълпа около колата и трябваше да разтиквам побъркани автомобилни любители само за да седна зад волана.

Много по-добре бях с „Ферари Тестароса“ и „Ламборджини Диабло“, и през 2009-а си купих бледосиньо „Ламборджини Мурселаго“ - все още си обичам тази марка, все още си падам по удоволствието, което носи една хубава кола. Но аз вече съм много по-спокоен шофьор и много добре си спомням момента, в който започна това успокояване. Случи се по време на почивка в Испания, заедно с Пени през 2004-а, и аз фучах надолу по един хълм с „Ферари F50“ - фуках се, честно казано. Когато взех един остър завой, се изправих пред кошмарен сценарий: един камион идваше насреща, по средата на пътя. Някак успях да намеря пролука и се промуших, одрасквайки страничното огледало. Усетих това като предупреждение.

Докато остарява, човек започва да шофира доста по- лошо.

В днешно време, ако мястото е малко, не изпитвам никакво смущение да изляза от колата и да я оставя на Пени да я паркира. Тя е по-добра в това от мен. Като цяло, аз не карам толкова много като преди, нито толкова бързо. Най-накрая ми светна: бих могъл да загубя много. Твърде много.

ГЛАВА 8

В която нашият герой най-накрая запретва ръкави и издава някои добри албуми, а след това по мъжествен начин устоява на последвалата буря от хвалби и пари. Но не и преди един барабанист грубо да е изхвърлен на улицата и една песен, наречена Maggie May, да е на път да бъде изхвърлена, понеже е сметната за средна работа.

Албумите, които записах за „Мъркюри Рекърдс“ между 1969-а и 1974-а, представляваха моето възмъжаване. Те са първият случай, в който взех таланта, с който разполагах, открих как да го канализирам и това се получи абсолютно страхотно. Това беше моментът, в който спрях да се занасям и най-накрая се доказах като певец, както и като текстописец. И те се продават във фоайето по време на антракта, дами и господа, затова се възползвайте, ако още не сте го сторили.

Мисля, че в звукозаписната индустрия в края на 1969-а, имаше, общо взето, едно усещане, че аз имам какво да предложа. По същото време няколко човека започнаха да изпитват съмнения и няма как да бъдат обвинени за това. Аз бях почти на двадесет и пет - дори Пол Маккартни беше казал, че ще се откаже, ако не е успял до двадесетгодишна възраст. Почти седем години си бях губил времето. „Бийтълс“ се бяха появили и казано без увъртания, успяха. „Ролинг Стоунс“, които бях гледал любопитно из задимените задни стаи на пъбовете и после ги поддържах в „Лондон Паладиум“, се разраснаха и потеглиха в търсене на световно господство. Всяка група, в която бях пял, се беше разпаднала заради една или друга причина. Бях записал сингли с някои от най-големите лейбъли, пях по телевизията в най-добрите предавания тогава и се чувствах прекрасно. От „Дека Рекърдс“ бяха съобщили, че макар и да харесват гласа ми, не бяха сигурни дали съм „вървежен“. С тези най-различни и неприятни петна и белези в CV-то, съществуваше оправдан скептицизъм за това дали въобще ще мога да постигна нещо. В този смисъл, трябваше подсъзнателно да осъзная, че предложението от „Мъркюри Рекърдс“ да вляза в студио и да запиша собствен албум е последната възможност да постигна нещо голямо. Прецакам ли това, тогава кой знае? Най-вероятно трябваше да пея по круизните кораби до края на живота си.

Обаче не можах толкова бързо да предприема нещо. Девет месеца изминаха от подписването с Лу Райзнър, през 1968-а, и влизането ми в студио за започване на работа, понеже още бях зает с „Джеф Бек Груп“. Първият албум от „Мъркюри“ най-накрая беше записан през един кратък промеждутък, точно преди онова, което щеше да се окаже последното турне на групата в Америка. И аз започнах с инструкции да компилирам, изпея и продуцирам цяла дългосвиреща плоча. Наистина беше невероятно, че изцяло ми се довериха с толкова голям проект. Бях толкова наивен за целия процес; въпреки това се впуснах в него спокойно, инстинктивно, точно както смятах, че трябва да си наивен, за да се справиш. Все още се чувствах уверен в гласа си; уверен, че знам, не само как да изпея една песен, а по какъв начин да я превзема, да я направя своя. Тази убеденост бе нараснала през годините пеене с групите на Лонг Джон - „Хучи-кучи Мен“ и „Стиймпакет“ - и изкристализира в „Джеф Бек Груп“. Мисля, че сега знам как, когато пея някоя песен, тя да не звучи просто като копие на нещо, което е звучало и друг път. Бях благословен с характерност. Гласът си има собствен отличителен белег, а той наистина беше отличителен - поне доколкото бях разбрал от времето си на сцената - и говореше директно на хората. С този първи албум аз най-вече исках да докажа, че съм певец. А що се отнася до качеството на записа - ще видим какво ще се получи, нали? Бях там, докато Мики Мост продуцираше „Джеф Бек Груп“, наблюдавах го по време на записа на Beck-Ola, как казва неясни неща като: „Може ли да опитаме нещо с баса?“, и си казах, с един неопитен, двадесет и нещо годишен глас: Колко наистина е трудна тази работа все пак?