Род Стюарт - Автобиография

Името на фестивала, на който не свирихме: Уудсток.

Е, добре. Ако видиш един фестивал на открито, видял си ги всичките.

* * *

През 1983-а, се засякох с Джеф в Лос Анджелис, където той участваше в разни концерти с Ерик Клептън и Джими Пейдж, и без никакъв план, просто само за наш си кеф, отидохме до едно студио за ден, за да видим какво би се получило. Джеф предложи да запишем различна версия на песента на Къртис Мейфилд People Get Ready, при което вокалите се получиха доста добре, ако мога така да се изразя, и се получи един малък хит с това парче, когато излезе като сингъл.

После помолих Джеф да изсвири едно соло за песента Infatuation от албума ми Camouflage, който излезе през 1984-а. А отгоре на това го помолих да дойде на турне с нас. Идеята беше той да се появи по средата на концертите и да изсвири един инструментал, докато аз си почина малко зад сцената и приведа в ред косата си. А после да се върна и двамата да изпълним Rock My Plimsoul и I Ain’t Superstitious от времето на „Джеф Бек Груп“, а после той да остане за Infatuation, People Get Ready и още две други. Проблемът с този план беше, още от самото начало, че Джеф твърде явно бе включен като поддържащ музикант, което той със сигурност щеше да намрази, колкото и щедро да беше възнаграждението. Турнето бе запланувано за седемдесет концерта в продължение на четири месеца. Зад кулисите много хора си мърмореха и казваха: „Напразно е - няма да изтрае и два концерта“.

Но всички те сгрешиха. Той изтрая три. И после си тръгна, като каза, че публиката била само от домакини, което си беше малко грубо от страна на стария разбойник.

Около петнадесет години по-късно, през 2009-а, с малко или почти никакви контакти междувременно, получих едно обаждане, от което разбрах, че Джеф ще свири в театър „Ел Рей“ в Лос Анджелис и че ще се радва да дойда и може би да изпея нещо. Отидох на саундчека и изпълнихме People Get Ready. А после, през същата вечер, той започна песента, аз се появих и я изпях, и наистина се получи адски красиво, а накрая Джеф, благословен да бъде, се разплака и ние силно се прегърнахме.

А след това, понеже се беше получило добре, поговорихме дали да не запишем блус албум заедно - един съвременен блус албум. Обсъдихме някои песни и дори минахме през няколко музикални ключа, за да ги напаснем. После се разделихме, Джеф записа няколко демо версии, но аз не харесах нито една от тях. След това аз изпях няколко демо версии, но той не хареса нито една от тях. Всичко това се случваше, докато се готвех да подпиша нов договор с „Юнивърсъл“, които въобще не харесаха идеята за съвременен блус албум и искаха вместо това да се посветя на кънтри албум, на коледен албум и на албум с нови песни. Джеф почувства все едно си е прахосал времето. Оттогава не сме разговаряли. Изпратих му един имейл, в който написах: „Хайде да се върнем към чертожната дъска. Запази си вярата“. Но отговор не последва. Изпратих му още един имейл на Коледа през 2011-а, пожелавайки всичко хубаво на него и на семейството му. Отново нищо. Изглежда, че когато Джеф се сърди, той наистина се сърди. Може би вече сме много вироглави, за да работим заедно. Което си е истинска срамота, понеже усещането е върховно - китарата на Бек и моя глас.

Обаче се радвам, че не свирихме на Уудсток. Този фестивал направи доста хора известни, но в същото време, сякаш ги превърна в паметници. Трудно беше да се откъснеш от образа си на човек, който е „свирил на Уудсток“.

А и това щеше да е най-неподходящото време за мен да влизам в някаква роля, защото нещата започваха интересно да се раздвижват.

След едно изпълнение на „Джеф Бек Груп“ в Лос Анджелис, в лобито на хотел „Хаят Интернешенъл“, Лу Райзнър, шефът на „Мъркюри Рекърдс“ за Европа, дойде при мен. И каза:

- Хей, Джеф. Ебати страхотното шоу, човече!

Всъщност, не го каза. Но той ме попита дали бих се заинтересувал от подписването на договор за солов албум. Казах, че бих. Колко пари ще искам? 1300 паунда: цената на чисто нова, жълта, двуместна, спортна кола „Маркос“ 5.

ОТКЛОНЕНИЕ

Още едно отклонение, в което нашият герой разказва за любовта си към автомобилите, разказва за някои от приключенията си зад волана и си спомня за случая, при който помогна на един човек да открадне собственото му „Порше“.

Истината за мен и автомобилите е тази, казано в технически смисъл, че аз наистина не разбирам нищо. Продължават да ме молят да участвам в „Топ Гиър“, но се притеснявам, че те ще започнат да ми говорят за разпределителни валове и шасита, ще използват термини като „въртящ момент“, а аз напълно ще замлъкна.