Род Стюарт - Автобиография

В Калифорния Уди и аз се срещнахме - в онова време това си беше почти подсъдно - с легендарните „Пластър Кастърс“ - Синтия Албритън и нейните асистентки, приятели на Франк Запа, които бяха се нагърбили със задачата да запазят гипсовите отливки на еректи- ралите пениси на рок звездите. Доколкото си спомням, подходът им беше много делови. Те дойдоха в хотела ни, носейки със себе си в една торба, надписани копия на вече направени отливки, които тържествено поставиха на масата за оглед: гипсовите фалоси на Джими Хендрикс и Ерик Бърдън бяха двете мостри с автографи, които бяха изнесени, за да бъдат одобрени от нас, доколкото си спомням. А после момичетата предложиха да ни подготвят за гипсирането, ако сме желали да бъдем почетени по този начин. Очевидно е, че това би било за нас удоволствие и чест. Обаче двамата с Уди погледнахме към леко предизвикателните мостри на масата пред нас, обмислихме за момент леко по-малкия размер на нашите достойнства и аз казах:

- Хм. Не, не мисля, че ще стане. Благодарим ви.

От наша гледна точка, тези приключения силно ни свързваха и не беше трудно да се забележи по какъв начин, докато приятелството ни растеше и каталогът ни с общи лудории нарастваше, Джеф ще започне да се чувства отблъснат от нас, или изключен от нашата мини банда, а и дори леко заплашен от това. Разделението понякога ставаше видимо, дори и докато свирехме. В единия край на сцената стоеше Джеф, вършейки си сериозно работата с китарата, в джинси и обикновена риза; в другия край бяхме Уди и аз, купчина от рипсено кадифе и широки панталони, големи кръстове на вратовете ни, клатещи се.

От своя страна, Джеф беше перфекционист. Ако усетеше, че по време на концерт не се представяш както трябва, след това въобще не се колебаеше да ти го каже с конфликтен тон. Разбира се, тези даскал- ски караници постигаха единствено ефекта, отново, на събуждането на момчетата в Уди и мен, и усилваха нашия анархистки съюз.

Както казах, Джеф не беше материалист. Парите въобще не го интересуваха. За него най-важна беше музиката. С това беше изпълнено съзнанието му, това искаше да усъвършенства. Което, разбира се, е нещо много похвално. Но това го превръщаше в безнадежден лидер на банда. Виждаше се, че не се интересува много от това по какъв начин се ръководят финансовите дела на групата и да защитава своите музиканти. Например по време на турне в Америка, дневните ни джобни пари често не идваха от мениджъра на турнето. Двамата с Уди един път в Ню Йорк бяхме толкова гладни, че се вмъкнахме в една закусвалня и откраднахме малко храна. Не мисля, че Джеф трябваше да позволява да се случва нещо подобно, но той явно не вярваше, че това е негова работа. Никога не почувствах, че той ще прегърне някого и ще го попита дали всичко е наред. Понякога скачаше в лимузината си и ни оставяше с Уди да си хванем такси. Живееше си в собствен свят.

Други хора трябваше да се намесят и да се погрижат за нас. Приятелката на Джими Хендрикс често ни съжаляваше и се погрижваше за двама ни с Уди, в гладните ни моменти, и ни водеше на обеди и вечери. Наистина, нейната щедрост стигна дотам да ни заведе до леглото една вечер, легна между нас, порови известно време из слиповете ни, макар като се сещах за прочутото голямо достойнство на Хендрикс, разкрито ни от „Пластър Кастърс“, може би това леко развали удоволствието за двама ни.

През 1969-а, когато нещата започнаха все повече да се развалят и да тръгват по надолнището, Джеф изрита Уди от групата, понеже почувствал, че той твърде много се оплаква, което доведе до разрушаването на вярата ми в целия проект. Не съществуваше никакво забавление без Уди. След това един пич на име Дъг Блейк дойде, за да свири на баса и както се случи, ми оказа силно влияние. Не само че Блейк се качваше на сцената, без значение колко е горещо, във фрак и дебели ръкавици без пръсти, но и имаше един трик, при който хвърляше китарата си във въздуха и отново я хващаше, което ме накара, леко конкурентно (не исках да бъда засенчван от басиста), да си хвърлям микрофона нагоре и да го хващам - отначало доста ниско, но след това, докато увереността ми нарастваше, все по-високо и по-високо. Това беше началото на цяла нова фаза в сценичното ми поведение: откриването на цял нов репертоар от движения.

Нашето последно американско турне беше кратка екскурзия по Източното крайбрежие през лятото на 1969-а, като свирихме във „Филмор Ийст“, където всичко започна, в Мериленд и на „Нюпорт Джаз Фестивал“, и с намерението да закрием пътуването на някое събитие на открито в северната част на щата Ню Йорк през август. Вечерта преди последния концерт, бандата ни беше настанена в хотел до летище „Джон Ф. Кенеди“, като планът беше да отскочим да посвирим, да се върнем и да отлетим за Лондон през същата вечер. Но после някой се обади. Концертът нямаше да се състои. Джеф вече беше излетял с полета от 17:30 през същия следобед. Явно беше дочул някакъв слух, който се оказа неверен, че съпругата му върти любов с градинаря, и той нямаше търпение да се прибере.