Род Стюарт - Автобиография

Записахме втория ми солов албум в „Морган Студиос“ в „Уилис- ден Грийн“, в северозападен Лондон, което беше не само първото студио в Лондон, което се сдоби с 24-пистов записващ апарат „Ампекс“, но също така, което си беше много по-важно, първото студио в Лондон, което имаше бар в приземния си етаж - потенциално ужасяваща идея, би си помислил човек, в смисъл, че няма да се свърши никаква работа, но неизбежно се свикваше с това.

Всъщност ние си бяхме дисциплинирани и не оставяхме бара пре- калено да ни разсейва. Аз имах мисия да завърша албума и работех здраво над това. Взех заглавието Gasoline Alley2 от нещо, което ми каза едно момиче зад сцената, след концерт на „Джеф Бек Груп“ във „Филмор Уест“ в Сан Франциско. Говорех си с нея и тя изведнъж каза:

- Трябва да се прибирам, иначе майка ми ще каже: къде се разкарваш досега - по Бензиновата улица? Този израз се запази в съзнанието ми и от него се роди песента, която написах с Рони Ууд, за потеглянето на дръзко пътешествие, а след това изпитване на съжаление и желание за прибиране у дома.

Отново желаех да има множество стилове. Записах още един кавър на Боб Дилън - Only a Hobo, - понеже те никога не втръсват. За цигулката в парчето поканих цигулар, който една вечер свиреше между масите в ресторант на „Бийчам Плейс“. Имаше и още един кавър на „Стоунс“ - It’s all Over Now, както и един от хитовете на Еди Кокран - Cut Across Shorty. Както и при първия албум, присъстваха фолк, рокендрол, соул и блус елементи, взети от най-различни места и внимателно снадени заедно. И както при първия албум, имаше много довършителни работи. Иън Маклаган не дойде в студиото в деня, когато по график трябваше да запишем You ’re My Girl (I Don’t Want to Discuss It), затова просто започнахме и я записахме без него. Това си беше най-вече демонстрация на моята прибързаност.

Получи се. Отзивите бяха дори още по-добри от онези за първия албум. Според „Мелоди Мейкър“: „Гласът на Род е необикновен инструмент, изглежда, че е счупен на парчета и едва съществува, но запазва мощ и дълбочина на комуникация, с каквито много малко певци могат да се сравняват“. Междувременно в „Ролинг Стоун“ бяха написали, че съм „изключително фин артист“. Това ме накара да се възгор- дея. Не е лошо за човек, който звучи, все едно е пресипнал.

Албумът Gasoline Alley много бързо продаде 250 000 бройки в Щатите и влезе в „Билборд Топ 30“. Това бе голям пробив. От друга страна, Англия, моята родина, си оставаше стоически имунизирана към моята харизма. Албумът се промъкна в английската класация някъде в края на шестдесетицата, а една седмица по-късно си излезе.

Трети път, за щастие. Every Picture Tells a Story беше записан през 1971-ва. Този път аз направих цялото продуциране - изцяло ме оставиха сам да се оправям с него. Дали защото Лу Райзнър имаше да ходи на някоя друга сватба, или вече ме считаха за компетентен, не съм сигурен. Но нека кажем, че е второто.

По това време, вече при третото си събиране, музикантите се бяха напаснали и това се чува в албума. Присъстваше обичайната плетеница от стилове. Исках да запиша Amazing Grace и може би да използвам това за име на албума, но Джуди Колинс ме изпревари. Записахме вече задължителния кавър на Дилън Tomorrow is a Long Time; Reason to Believe на Тим Хардин; една доза госпъл с Seems Like a Long Time, което първоначално си беше фолк песен; That’s All Right на Артър „Биг Бой“ Кръдъп, която Елвис бе направил хит, макар ние да я записахме в кънтри стил; и версия на (IKnow) I’m Losing You на „Темптейшънс“.

Накрая имаше и три авторски парчета: Every Picture Tells a Story, Mandolin Wind и Maggie May - едно неточно възпроизвеждане, как- то отбелязах по-рано, на изгубването на девствеността ми при една кратка като премигване случка, с по-голяма жена, на джаз фестивала в Бюли през 1961-ва. А Maggie May, естествено, че промени всичко.

Хубаво беше това, че не я изтрих - което в един момент можеше да се случи. Написах тази песен заедно с гореспоменатия Мартин Куитентън, един внимателен човек, много тих и прилежен, с вечно набръчкано чело (и със страхотна приятелка), който беше най-изобретателният акустичен китарист, който бях виждал до този момент, а умът му беше пълен с акорди, каквито никога не си бях представял, камо ли да успея да изсвиря с моето сковано дрънкане на струните. Мартин, който живееше в Съсекс, остана в къщата ми, докато трая записването на албума и ние поработихме над основната постройка на Maggie May през една вечер във всекидневната.

Цялата песен беше записана на два пъти - като си изключат чине- лите. Според слуховете, когато „Бийтълс“ записали Please Please Me, Джордж Мартин включил високоговорителя и казал: „Поздравления, момчета, току-що записахте първия си хит номер едно“. Какво бих казал аз, ако си бях отворил устата в студиото, след края на записа на Maggie May? Най-вероятно: „Ами, получи се горе-долу добре, предполагам. Ще пием ли по едно?“.