Род Стюарт - Автобиография

Искам да кажа, че песента си беше доста приятна. Един хубав и кратък разказ. Красива партия на мандолина, изсвирена от Рей

Джаксън от фолк-рок групата „Линдисфарн“ - а мандолина не се чува често в поп песните, но това си беше характерно качество, което си харесвах във фолк музиката. Със сигурност не мислех, че тази песен трябва да е сингъл. Всъщност дори си мислех дали да не я извадя от албума. В нея нямаше припев. Просто разхвърляни куплети. В нея нямаше нещо, което да „закача“ ухото. Как може да се надяваш, че ще имаш хитов сингъл, ако в песента има само куплети, няма припев и някакъв риф, който да привлече слушателя? А и тя се точеше: беше дълга малко повече от пет минути, което си беше направо с оперна дължина според стандартите на поп музиката. Накрая бе изместена в страна „Б“ на плочата, до Reason to Believe, което на мен ми се струваше най-доброто място за нея. Reason to Believe много повече звучеше като песен, която може да бъде чута по радиото.

А после, онова, което се случва, е, че някакъв радиоводещ от американска радиопрограма, май в Кливлънд, Охайо, пуска Maggie May, вместо Reason to Believe. Или е предпочитал Maggie May, или просто е пуснал плочата на сингъла от грешната страна. Това няма особено значение. След няколко седмици радиоводещите навсякъде, в САЩ и в Англия, правеха същото нещо, принуждавайки звукозаписната компания да преиздаде Maggie May от страна „А“.

Може би трябваше да съм научил, слушайки Боб Дилън, че една песен не е нужно да има лесно запомняща се фраза по средата, за да е популярна: че има място и за добрите стари, разхвърляни песни. Въпреки че не бях предвидил това, нещо от историята в текста, плавността на стила и чувството от аранжимента - всички тези неща, взети заедно, докоснаха хората. Ужасно много хора. През октомври 1971-ва Maggie May зае първо място в английските класации. По същото време се случи абсолютно същото в американските класации. А и като следствие на любопитството, разбудено от Maggie May, албумът Every Picture Tells a Story едновременно се изкачи на върха в класациите за албуми и на двете държави. За мое зашеметяващо смайване, както и огромна гордост, изведнъж аз имах номер едно сингъл и номер едно албум, по едно и също време, от двете страни на Атлантическия океан. Все едно планетите се бяха подредили в права линия. Никой не беше постигал това: нито Пресли, нито „Бийтълс“.

В края на краищата албумът бе изместен от Imagine на Джон Ленън. През следващата седмица албумът ми отново се изкачи, измести Imagine и пак застана на върха. Единственият албум, който продаде повече копия от Every Picture Tells a Story през 1971-ва беше Bridge Over Troubled Water. Единственият сингъл, който продаде повече бройки от Maggie May беше My Sweet Lord на Джордж Харисън.

И внезапно се изля порой от слава и пари. Как бих могъл да се справя? Не знам, но не чаках дълго да разбера.

Още два албума за „Мъркюри“ щяха да последват първите три: Never a Dull Moment през 1972-а и Smiler през 1974-а. Натоварено, натоварено време. Изключително натоварено. Може дори да се каже непрактично натоварено. Особено като се вземе предвид и този дребен детайл, който е, че през цялото това време пеех в една група. И то доста добра.

ГЛАВА 9

В която нашият герой самоотвержено се събира с оцелелите останки от „Смол Фейсис“ и неохотно застава нащрек за опасностите от това да имаш две кариери наведнъж. С няколко размишления върху графитите, за носа на Рони Ууд и за носенето на кадифе в горещи стаи.

През 1969-а, с договор за солов албум, записан дебютен албум, който бе на път да бъде издаден, и с индивидуален успех от двете страни на Атлантика, една дразнеща желанията възможност, ако успеех да се разработя здраво, аз още веднъж обърках моите съветници, като се затичах към комфортните обятия на една група. Наречете ме изтъкан от несигурност, наречете ме съставен от противоположности или просто ме наречете чист страхопъзльо - за мен това няма значение, защото групата беше „Фейсис“, бяхме заедно пет години и за нищо на света не бих пропуснал това усещане.

През хубавите вечери „Фейсис“ бяха нещо изключително. През лошите вечери бяхме изключително слаби. Но при „Фейсис“, това да си изключително слаб понякога можеше да е много по-хубаво, отколкото просто да си добър. А и усещането между петимата ни - аз, Рони Ууд, Рони Лейн, Иън Маклаган и Кени Джоунс - когато се намирахме на сцената, беше трудно за разминаване. Освен при някои футболни отбори, не мисля, че е възможно да се изпита подобно другарство. Накрая, разбира се, се получи като при всяка друга група, вече пътувахме в отделни лимузини, отсядахме в отделни хотели, заплашвахме се през пет минути, че ще напуснем групата и се дърлехме като котки в чувал. Но докато се разбирахме - Господи, бяхме брилянтни.